(нещо става с блога, не мога да отговоря на коментар в темата "Апострофи". Е, така или иначе то си беше за нова тема)
walker
19 декември 2013, 21:09
Благодаря, за поканата да коментирам (btw аз съм и Анонимен от по-горе). Та, темата от блога на Григор беше пряката демокрация. Аз не виждам проблем пряката демокрация да работи (доста) по-добре от представителния модел, с който разполагаме в момента при условия на "пазарна" икономика.
Слагам кавички около "пазарна", понеже това е възприетият термин. На мен ми изглежда просто като честна икономика - хората са свободни да разменят плодовете на своя труд, използвайки парите като обща скала. Комуналния модел на собственост (както аз го възприемам) предполага отхвърляне на всичко това. Той "осъжда" по-производителните да плащат за неспособността на по-непроизводителните в името на общата посредственост.
Тук е важно да отбележа, че производителността, изобщо казано не се мери с усилията които даден индивид полага. Тя се мери с желанието на другите индивиди да придобият по някакъв начин услугите и продуктите които предлага този индивид. Кристиано Роналдо получава 200 пъти повече от Гонзо, не защото се старае 200 пъти повече, или се поти двеста пъти повече, или е 200 пъти по-бърз и техничен - получава ги защото много повече хора *искат* да го гледат, и защото ако клуба купи 200 Гонзовци, те няма да направят разликата, която прави Кристиано. С други думи, това че 20% повече качества са съсредоточени в един човек може да прави огромна разлика, и далеч не означава, че този трябва да получи максимум 20% другия. В този смисъл CEO-тата с многомилионни заплати са напълно справедливи, щом има акционери/собственици които са съгласни да платят милиони за техните услуги (имайки честно представена информация). Да кажеш, че дадено възнаграждение не е справедливо (при пълна и обективна информация за предмета на възнаграждение), означава да кажеш, че хората искат грешните неща. Което не е чудно, ако всички искахме еднакви неща в еднаква степен, тогава нямаше да сме хора. Paul Graham го е описал доста по-добре отколкото аз бих могъл - http://www.paulgraham.com/wealth.html
И не, не мисля, че конкуренцията задушава солидарността. Конкуренцията е стремежа към по-добра производителност. При по-добра производителност ще има много повече блага, и дори при по-ниска степен на солидарност, нуждаещият се вероятно ще има повече блага на разположение, от спъната икономика и задължителна солидарност.
Проблемът на текущата система според мен не е толкова в икономическия модел, колкото в управленския такъв, и този проблем би могъл да се разреши с въвеждането на пряка демокрация. Под това нямам предвид свикване на ВНС и гласуване на нова конституция. Ако пряката демокрация е животоспособен модел, то няма да има нужда от насилствено налагане, особено в текущата ситуация на откровено изкривяване на представителността. Имам някой мисли по-въпроса, които ще се радвам да споделя, само да "узреят" още малко.
П.С. Интересната статия за солидароността, която цитира е изключително добра. Като цяло солидарността не е в противовес на пазарния принцип, по-скоро са ортогонални двете концепции. *Задължението* за солидарност обаче е, както е всяко задължние за отнемане на рзултатите от труда на индивида.ортогонална
.
моят отговор:
няма за какво да благодариш, тук всеки е самопоканен
теоретично, при "пазар" както ти го описваш, и представителната би трябвало да работи ИДЕАЛНО.
Но не би.
Защото капитализмът е всичко друго, но но и "честна икономика" - хората НЕ са свободни да разменят плодовете на своя труд. Наемният работник не контролира плодовете на труда си. Парите също не са адекватно мерило, защото измерването на труда е невъзможно.
Комуналният модел на собственост (както го наричаш) предполага само едно: всеки дава колкото може и иска, а взема колкото има нужда. Естествено, че отхвърля пазара, който е разточителен, прахоснически, ориентиран не на потребности, а на платежоспособност.
Пък и твърдението ти се нуждае не само от деклариране, но и от обосновка. По-производителните в едно са непроизводителни в друго - и така нещата се напасват, стига човек да има РЕАЛЕН избор какво да работи.
Многомилионните заплати може и да са справедливи, понеже много хора ходят по мачове и плащат билети.
Но дали получаваното зрелище наистина струва толкова? С какво храни децата на запалянковците гледането на мача?
Да, хората искат да гледат какво прави на терена някоя футболна звезда. Толкоз. Погрешно е да се мисли, че те искат той (и сума ти още хора около него) непременно да вземат огромни пари. Биха желали любимецът им да е задоволен, за да тренира и да не ги разочарова. Но същото биха могли да ме осигурят и в условия на солидарна икономика, без самите те да се лишават от нещо.
(пък и даваш неподходящ пример; кои хора искат банкерите да вземат милионни заплати? или съдиите-изпълнители? или мутрите на легална служба? ами заплатите на бюрокрацията в спортния бизнес?)
не мога да прочета Paul Graham, не знам английски толкова добре.
Конкуренцията, ако беше само "стремеж към по-добра производителност", не би водела до войни, в които се похабяват блага. При по-добра производителност наистина ще има много повече блага (и ги има), само че начинът на разпределение (определен от конкуренцията) не води до задоволяване на потребностите на истински нуждаещите се.
Ярък пример за това е фактът, че ПОЛОВИНАТА от произведените храни отиват на боклука - при наличие на гладуващи и недояждащи.
Така че "спъната икономика" е тъкмо пазарната. В нея водещ мотив е извличане на максимум печалба при минимум вложения. И например заради това между появата на комбайн за прибиране на памук и масовата му употреба минават 40 години.
Повече производителност имаме при автоматизираните производства. Къде ги сега, след като тук, в България, през 1980-те се произвеждаха роботи за автоматизирани линии - за износ в Австрия (работил съм в такова предприятие преди да ме вземат войник: Опитна база към Института по кибернетика при БАН - до поликлиниката на Гара Искър)?
Относно фразата "задължителна солидарност" - първо че е абсурд, и второ - погледни пак какво съм написал в блога на Гачев, за да не буксуваме в недоразумения. Задължителна солидарност е нещо като "задължителна спонтанност" - т.е. абсурд.
Текущата система пък според мен (и не само според мен) е производна именно от икономическия модел.
Представи си как може да функционира прякодемократична система, в която едни (малцинство) разполагат с повече ресурси от останалите.
Ами те просто ще влияят върху решенията, вярно, с повече "инвестиране" (и затова повече после ще изстискват възвръщаемост). Ако са работодатели, просто ще уволняват тази, които приемат решения в техен ущърб. Те могат да си позволят финансови загуби, докато уволненият, който няма собственост, колко ще издържи? Ако са банкери, няма да финансират кооперациите на своите едиологически противници - или ще им налагат заробващи условия.
И накрая, когато им писне да им пречат да печелят, ще купят най-гладните и най-безсъвестните, ще ги въоръжат - и със силите на своите частни полиции... е, може и да не реставрират представителната демокрация, нито да обявят формално диктатура, но ще налагат със сила решения в рамките на обезсмислената фактически "пряка демокрация" (което вече е ставало в античния свят).
Какво би им попречило? Морал? Съвест?
Убеден съм, че пряката демокрация е жизнеспособен модел, но именно тези, които днес са собственици и властници, насилствено препятстват тя да се пребори за място под слънцето.
(надявам се блогър.ком да престане с тия номера, за да продължим диалога; последните му ъпгрейди ми блокират браузърите при опит за качване на изображения)
19 декември 2013
04 декември 2013
Украйна, Майдан, 2013
Киевските събития според мен принципно напомнят нашенските протести. Повърхностните разлики са в мащаба и ожесточението на сблъсъците. Въпреки това, не бързайте да наричате случващото се “революция”. Не е. А какво е? Пореден опит за държавен преврат чрез уличен натиск.
Украинските граждани имат много причини да мразят тази власт – тя е нахална, безочлива, перчи се с богатството си, силовите й структури са като отвързани зли кучета, всички извън “обръчите фирми” на правителството са мачкани и оплитани в бумащина, обедняването е катастрофално. Това, което липсва у нас, е разделението по език: управниците дразнят както украиноезичните, така и рускоезичните с неграмотността си и с неопределеността за официалния език – един ли да е, два или повече да са.
Иначе, властващите и опозиционните партийци зад кулисите на видимото сучат от едни и същи финансови вимета, водят общ бизнес.
Лашкането между Митнически съюз с Русия-Беларус-Казахстан и преговорите за асоцииране с ЕС е формалният повод, иначе протестите са на вълната “стани да седна”. Естествено, властта организира контрапротести.
Социални искания и призиви за смяна на самата система се посрещат на нож както от жандармите, така и от масата протестиращи.
Говори се, че неучастието на “Майдана” е подкрепа за властите. Но миналият Майдан’2004 породи сегашното положение, каква е гаранцията, че Майдан’2013 ще доведе до нещо различно от смяната на политическите мутри в непроменимата държавна машина?
Позицията на украинските анархисти.
Позицията на други украински анархисти (т.нар. “пазарници”).
Изявление на Автономно Действия за Социална Революция (Русия).
Какво “печели” Украйна от процеса на асоцииране с ЕС?
Снимков материал с кратки пояснения “Минимум политика, максимум факти”.
Обща дискусия.
* * *
По-подробен анализ ще публикувам утре, като коментар в същата тема.
Украинските граждани имат много причини да мразят тази власт – тя е нахална, безочлива, перчи се с богатството си, силовите й структури са като отвързани зли кучета, всички извън “обръчите фирми” на правителството са мачкани и оплитани в бумащина, обедняването е катастрофално. Това, което липсва у нас, е разделението по език: управниците дразнят както украиноезичните, така и рускоезичните с неграмотността си и с неопределеността за официалния език – един ли да е, два или повече да са.
Иначе, властващите и опозиционните партийци зад кулисите на видимото сучат от едни и същи финансови вимета, водят общ бизнес.
Лашкането между Митнически съюз с Русия-Беларус-Казахстан и преговорите за асоцииране с ЕС е формалният повод, иначе протестите са на вълната “стани да седна”. Естествено, властта организира контрапротести.
Социални искания и призиви за смяна на самата система се посрещат на нож както от жандармите, така и от масата протестиращи.
Говори се, че неучастието на “Майдана” е подкрепа за властите. Но миналият Майдан’2004 породи сегашното положение, каква е гаранцията, че Майдан’2013 ще доведе до нещо различно от смяната на политическите мутри в непроменимата държавна машина?
Позицията на украинските анархисти.
Позицията на други украински анархисти (т.нар. “пазарници”).
Изявление на Автономно Действия за Социална Революция (Русия).
Какво “печели” Украйна от процеса на асоцииране с ЕС?
Снимков материал с кратки пояснения “Минимум политика, максимум факти”.
Обща дискусия.
* * *
По-подробен анализ ще публикувам утре, като коментар в същата тема.
15 ноември 2013
АПОСТРОФИ
Съдържание:
1. Поводът
2. Цитатите
3. Какво да се прави? ("кратко описание" по молба на читателите, страдащи от синдрома на неконцентрирано внимание)
1. ПОВОДЪТ е поредната дискусионна драма в пластмасова чаша изветряла газирана вода, а именно - запис от блога на Григор Гачев. В него е цитирано послание на Анелия Стойкова, което по технически причини не смогвам да коментирам на страницата на източника. НАКРАТКО, момичето с право се ядосва защо "старото поколение" ги дърпа назад с думите "Тихо стой". Чудесно. ОБАЧЕ следва съвсем нелогично продължение - под мотото за "смяна на системата", се повтарят исканията от актуалната тези месеци протестна мода (есенна колекция): повече морал в политиката, оставка на правителството, нови парламентарни избори. Все действия, които в никакъв случай не са антисистемни, а твърдо просистемни, в помощ на режима, който поражда недоволство. В помощ, защото му се дават поводи да си мени кожата, да отлюспва омразни персонажи от държавния етаж на обществото, но нравът на чудовището остава същият. На всичко отгоре протестиращите млади се кълнат във вярност към гадината - пеят химна, размахват символиката, приемат свободата ЕДИНСТВЕНО като право да си изберат нов "добър цар". Извинявайте, дечица, но от "Тихо стой" бягате към позицията "Шумно стой, без да правиш нищо по същество"!
Не биваше да остана безучастен към тази проява на късогледство, просто понеже преди 20 и кусур години вече съм бил в същата роля на полезен за системата идиот. Не се сдържах, не съжалявам за което, да констатирам какво поколение породи "пазарът и демокрацията", при това без да отричам, че моето поколение е наистина "похабено". Защото форматираното от "прехода" младо поколение показва симптоми на още по-голяма похабеност. То не умее дори да се бунтува, не смее да е крайно даже в отрицанието, пък конструктивизмът му се държи досущ шаранче, което кълве всяка пусната му от Системата "държава-капитализъм" примамка.
Нямах намерение да поучавам - възрастни хора! на годините на повечето апостоли на Априлското и други въстания! - но да изръмжа срещу самодоволството, с което активната част от младото поколение се самозаслепява - това наистина поисках. И го сторих.
Реакцията се оказа предсказуема.
2. Цитати
темата; ако в нея настъпят някакви модерации, ще се самоцитирам в автокоментари тук.
(още реплики, длъжки, за мое собствено неудовлетворение, ще намерите пак при Гачев в темите "Няма дим без огън" и "Престъпност и пострадали")
В блога на Калин Ненов също бях писал (темата "Студентска окупация – пресни впечатления"), но там ме изтриха (какво пък, блогът си е негов), затова нямам линк, само извадки от личния ми архив:
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Браво на Анелия!
Шаркан on 2013/11/14 at 22:15 said:
“браво”, да
толкова плам, толкова хъс – за да не се променя нищо, само да е по-лъскавко…
много тъжно
----
Ана Хелс on 2013/11/13 at 14:28 said:
И аз това питам … Хубаво е, че протестират и ще протестират младите, но има ли някаква организация от тези млади радетели за нов морал, която да подкрепя на следващите избори?Никой не казва по новините каква е алтернативата, всички искат да рушат прогнилото – което е супер, ама никой не дава ясна идея какво и как да съградим след това. ... ... ...
Шаркан on 2013/11/14 at 22:48 said:
каква е алтернативата ли?
с три тезиса:
- самоорганизация за съпротива/самозащита и самоуправление, т.е. ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ (вж. уикипедия, особено източниците от статията)
- социализиране на собствеността, която произвежда блага
(обратното както на национализация/одържавяване, така и на приватизацията);
- социализиране на системите за разпределение на произведените блага.
! всичко друго НЕ Е алтернатива, а търсене на “добър началник”, “добър политик” и други преследвания на собствената сянка. Практикува се много отдавна и вече би трябвало да е ясно, че резултатът е нулев. Което би трябвало да НАМЕКНЕ, че вариантът на “държава/капитализъм с човешко лице” обитава реалностите на споменатите тук Дядо Мраз и Гандалф.
! повече подробности – на сайта на вестник “Свободна мисъл” (издание на Федерацията на анархистите в България), пак там има и библиотека с още по-подробни материали.
Който се интересува – да заповяда. Който не припознава “своя борба” в това – да не губи моето и своето време в празни препирни.
----
avasilev on 2013/11/12 at 20:25 said:
Как промяна? Зад кого да застанем? В какво да вярваме, когато няма кого да изберем?
Шаркан on 2013/11/14 at 22:40 said:
ми застанете зад себе си!
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Чия работа е издигне тези, които да избереш, Але?
Кой взима заплата, за да ги убеди да се кандидатират, а не си върши работата? Чие задължение е да им организира кампания, да им събере пари, да им тича тичането, да събира гласове в тяхна подкрепа…?
Кой е този, дето не се е погрижил да ти ги осигури? Дядо Мраз ли е пропуснал да ги донесе в чувала си, или Гандалф да ни ги намагьоса отнякъде? Кажи кой е, че да му се накараме здраво, та друг път да си гледа работата и да не оставаме без избор!
Шаркан on 2013/11/14 at 22:39 said:
окончателната еволюция на свободата я сведохте до избор на това кой ИЗБРАННИК да заповядва.
Така въпреки големите приказки “свобода или сигурност” се оказа, че е предпочетена сигурността.
крайният резултат е предсказуем – и много печален.
----
____________________________________________
Забележка: Калин спокойно може да пише в моя блог, без опасения да бъде трит; не смятам критиката за "обида", когато наистина е критика, а не мерене на пишки, както например с един унгвент от форума на клуба "Иван Ефремов" (уви, клубът се е превърнал в скучна махленска кръчмичка с лакърдии за идеално сферична фантастика в абсолютен вакуум, фукане с дипломи, награди, публикации, чат-пат бизнес-съвети... и гордо рекламиране на фашизъм в прав текст).
3. Понеже непрекъснато ми искат "кратко описание какво да направим", при все че в същите теми съм казвал какво според мен трябва да се прави, хайде отново да го напиша. Белким го прочетат тия, които питат. Щото често питат ЕДИНСТВЕНО в името на спорта, не за да получат отговор. Или вирят нос, че "няма да ме слушат, докато не им покажа резултати". Май ме смятат за магьосник. В същото време какви резултати демонстрират доктрините, зад които опонентите ми застават? Ами същите резултати, които определят облика на нашето съвремие. Тъкмо съвремието, което непрекъснато генерира недоволство. Та? Не се ли изчерпаха възможностите за "ремонт" на системата? Или опитите трябва да продължат заради самото действие? Целта е нищо, пътят към нея е всичко, тъй ли? Ходенето, тичането и пълзенето по затворена крива откога се смята за прогресивно движение?
Риторични въпроси. Та по точката:
а) вместо студентите и други "активисти" да се друсат с естествено синтезиращ се в организма им адреналин и ендорфини по площадите, да се огледат там, където живеят и работят (които работят, разбира се, не тия, дето ги издържат мама и тате). В спокойната извънмитингова обстановка със съседи и колеги да се събират редовно и да умуват КОЕ ИМЕННО би било алтернатива на съществуващите обществени отношения, както "глобално", така и съвсем локално, в собствения им двор, вход, блок, улица, квартал, а кое е вариация на изтърканите налични практики, които очевидно са ЧАСТ от проблема и НЕ СЪДЪРЖАТ в себе си никакви ключета или щперцове за решаването на същия проблем;
(повярвайте, това е скучна рутинна дейност, троши много лично време и по принцип нейното КПД се описва с поетичния (руски) израз "грам метал от тонове руда"; къде-къде по-вълнуващи са перформансите на площада! вълнуващи и кухи, онанизъм в почти буквалното му библейско значение, т.е. пилеене на материал и енергия - чисто за лично удоволствие)
б) от дискусионни клубове да се образуват, без майтап, революционни комитети, като онези на Левски. И то със същата цел - "чиста и свята". Днес поне не бесят за това и не пращат в Диарбекир, но като нищо могат да те нападнат "хулигани", да те викат "за справки" в полицията, да те уволнят от работа и да не те вземат на друга, да те скъсат на уж перфектно издържан изпит, да те притиснат с неплатени сметки... в краен случай ще те набедят, че сестра ти е курва (на което гордо може да отвърнете: "нали не е политик!", даже и да нямате сестра).
По разбираеми причини комитетите трудно ще се задържат в трудови колективи, в работата ви бди и началникът и ревнивите към конкуренти синдикални бюрократи. Но е хубаво да спретнете поне кръжок с хора от вашето работно място, с колеги от други предприятия със сходна дейност - стига да осъзнаете, че конкуренти са работодателите ви, а не вие помежду си.
Целта на тези комитети е:
- да катализират структури на гражданско самоуправление и съпротива, които отначало внимателно и "по ръба на закона" да игнорират нарежданията на властта, претенциите на монополистите, както и да контрират наглостта на мутрите, а в перспектива все по-смело и решително да действат както намерят за добре, без оглед на антисоциални закони и интереси на потисниците;
- да контактуват помежду си, така че и катализираните инициативи за самоуправление да могат да споделят опит и да си оказват помощ в решаването на насъщните задачи и преодоляването на общите проблеми;
- да се самоограмотяват - идейно, технически, комунално, комуникативно; да постъпват според наученото; да избистрят идеите си относно "как ще живеем утре" - и да експериментират с реализацията на тези идеи.
(според мен тези идеи следва да са следствие на няколко простички принципа, не толкова социални и стопански, колкото етични: лична свобода, социални равенство, справедливост, солидарност)
- да се структурират във федеративна мрежа за координация и взаимодействие (пояснявам: така както в комитета, гръбнакът на структурата за локално гражданско самоуправление, всеки участник е равен с другите и се стреми към постигане на съгласие относно мерките, които засягат всички, така и федерацията е колектив на колективи; и обратното - комитетът е федерация на личности).
в) постигане на гражданско самоуправление в областта на комуналното взаимодействие е необходимо, но недостатъчно условие, следователно е нужно да се появят, пак имайки за гръб Комитетите, граждански съвети по въпросите на производството на блага и тяхното разпределение - със стремеж към потребление според реалните нужди на хората, а не изключително според тяхната платежоспособност и капризи, мотивирани от "престиж". Това предполага, че тези Съвети ще формират работнически ядра в предприятията и обслужващата сфера. Съветите ще изучават възможностите да поемат пълен контрол над производството, т.е. да социализират собствеността над средства за производство, инфаструктура, запаси и ресурси, информация и средства за нейното съхраняване и разпространение. Пояснение: социализацията е точно обратното както на одържавяването (национализация), така и на приватизацията. Задачите по разпределение се поемат пък от потребителски кооперации. Известно време всички тези съвети и кооперации ще съществуват като проекти, тоест клубове за проучване "как това да стане и после как да го използваме и опазваме". Макар че има мегдан отделни инициативи да се реализират, без да се иска позволение "свише" - само чрез пряк конкретен натиск върху съответните работодатели и договаряне с началните производители (но не корпоративните!), при заобикаляне на търговци, банкери и други посредници-паразити;
(малко по-специфично е положението с образованието, но схемата е приницпно същата - свободен конструктивен проект на учащи се и преводаватели + родители и/или заинтересовани от "отглеждане на кадри" кооперации, задруги, социализирани предприятия; като практически сектор на образователната мрежа следва да се разглеждат медицинските услуги - и обратно: неформалните училища-техникуми-вузове са поддържащата база на медицинските звена; тук е приложима осъвременената схема на народните школа от Възраждането - именно тя благоприятства появата на комитети за освобождение)
- Комитетите трябва да се противопоставят на партийни и други идеологии, да запазват независимостта си, да служат на интересите на всички хора, които ги съставляват, а не на външни и вътрешни малцинствени групировки.
г) всичко това е дълго, трудно и не почесва суетата, но пък е единственият останал път за промяна (щом се стряскате от по-точния термин "революция"), понеже всички други са изчерпани (а и поначало са били ялови, ако седнете да помислите логично). Участието в избори, преговори, съглашения и сделки с властта, било държавна, било партийно-идеологическа, било икономическа не е давало и няма да дава резултати, но подлъгването да се играе по правилата на Системата е първата и единствена фатална грешка - също като грешката на някой нахакан новак да сяда да играе покер с изпечени мошеници.
(и, внимание! търсете социални контакти с малцинства, както "традиционни", така и "придошли". Човек е свестен или не без никаква зависимост от етническия си произход. Не стъпвайте на наклонената плоскост на национализма, който, колкото и "правилен" да е в горната точка, все се хлъзга към примитивна ксенофобия - защото наистина е хлъзгав, защото изопачава идеята за солидарност, превръща я в оксиморон, а в крайна сметка отдолу, в корена, непременно "става дума за пари" - за контрол над ресурси, на територия. Никакви национал-патриотични лозунги не прикриват простата истина, че "своята" мутра се прокламира като "добро", а като зло ни сочат не само "чуждата" мутра, но и нейните жертви.)
Това е, което ТРЯБВА да се прави, само това заслужава наливане на социална енергия и време, които от четвърт век поощрявано (от властимащите) се попиляват без никакви изгледи за подобряване на условията на живот.
Разбира се, можете да продължавате "в рамките на закона" и "запазвайки социалния мир" (който нанася повече поражения от гражданска война; пък и тя е налице такава война - просто едната страна не се съпротивлява), но после се сърдете на себе си, че животът е минал, а системата е останала същата, освен може би малко по-различно нашарена отвън, преминала от класическа чалга към нелеп рап, от политкоректност към ПОВЕЧЕ политкоректност (ескалация на лицемерието), от едни стари демагогеми към други, по-"пресни", ама пак мухлясали отвътре, пак гаранции днешните мутробогаташи (вчерашни партийно-комсолоски функционери плюс широка кална палитра сътрудници на ДС) да останат в рахатлък до уши и утре.
Или промяна - радикална, или имитация на промени с частни уреждания на топло местенце в системата, от което тя НИКАК не се променя, но преформатира уреждачите по своя си калъп.
толкоз. Ако има нещо неясно - вижте други записи в блога (или сайта на вестника, или същото място за баталии при Григор Гачев), за да не питате неща, на които вече съм отговарял с нарастващо раздразнение и досада.
Тук ще реагирам само на реално съдържателни въпроси и наистина състоятелни критики. Останалите коментари говорят за своите автори, не за тезисите от тази публикация.
благодаря за вниманието.
1. Поводът
2. Цитатите
3. Какво да се прави? ("кратко описание" по молба на читателите, страдащи от синдрома на неконцентрирано внимание)
1. ПОВОДЪТ е поредната дискусионна драма в пластмасова чаша изветряла газирана вода, а именно - запис от блога на Григор Гачев. В него е цитирано послание на Анелия Стойкова, което по технически причини не смогвам да коментирам на страницата на източника. НАКРАТКО, момичето с право се ядосва защо "старото поколение" ги дърпа назад с думите "Тихо стой". Чудесно. ОБАЧЕ следва съвсем нелогично продължение - под мотото за "смяна на системата", се повтарят исканията от актуалната тези месеци протестна мода (есенна колекция): повече морал в политиката, оставка на правителството, нови парламентарни избори. Все действия, които в никакъв случай не са антисистемни, а твърдо просистемни, в помощ на режима, който поражда недоволство. В помощ, защото му се дават поводи да си мени кожата, да отлюспва омразни персонажи от държавния етаж на обществото, но нравът на чудовището остава същият. На всичко отгоре протестиращите млади се кълнат във вярност към гадината - пеят химна, размахват символиката, приемат свободата ЕДИНСТВЕНО като право да си изберат нов "добър цар". Извинявайте, дечица, но от "Тихо стой" бягате към позицията "Шумно стой, без да правиш нищо по същество"!
Не биваше да остана безучастен към тази проява на късогледство, просто понеже преди 20 и кусур години вече съм бил в същата роля на полезен за системата идиот. Не се сдържах, не съжалявам за което, да констатирам какво поколение породи "пазарът и демокрацията", при това без да отричам, че моето поколение е наистина "похабено". Защото форматираното от "прехода" младо поколение показва симптоми на още по-голяма похабеност. То не умее дори да се бунтува, не смее да е крайно даже в отрицанието, пък конструктивизмът му се държи досущ шаранче, което кълве всяка пусната му от Системата "държава-капитализъм" примамка.
Нямах намерение да поучавам - възрастни хора! на годините на повечето апостоли на Априлското и други въстания! - но да изръмжа срещу самодоволството, с което активната част от младото поколение се самозаслепява - това наистина поисках. И го сторих.
Реакцията се оказа предсказуема.
2. Цитати
темата; ако в нея настъпят някакви модерации, ще се самоцитирам в автокоментари тук.
(още реплики, длъжки, за мое собствено неудовлетворение, ще намерите пак при Гачев в темите "Няма дим без огън" и "Престъпност и пострадали")
В блога на Калин Ненов също бях писал (темата "Студентска окупация – пресни впечатления"), но там ме изтриха (какво пък, блогът си е негов), затова нямам линк, само извадки от личния ми архив:
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Браво на Анелия!
Шаркан on 2013/11/14 at 22:15 said:
“браво”, да
толкова плам, толкова хъс – за да не се променя нищо, само да е по-лъскавко…
много тъжно
----
Ана Хелс on 2013/11/13 at 14:28 said:
И аз това питам … Хубаво е, че протестират и ще протестират младите, но има ли някаква организация от тези млади радетели за нов морал, която да подкрепя на следващите избори?Никой не казва по новините каква е алтернативата, всички искат да рушат прогнилото – което е супер, ама никой не дава ясна идея какво и как да съградим след това. ... ... ...
Шаркан on 2013/11/14 at 22:48 said:
каква е алтернативата ли?
с три тезиса:
- самоорганизация за съпротива/самозащита и самоуправление, т.е. ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ (вж. уикипедия, особено източниците от статията)
- социализиране на собствеността, която произвежда блага
(обратното както на национализация/одържавяване, така и на приватизацията);
- социализиране на системите за разпределение на произведените блага.
! всичко друго НЕ Е алтернатива, а търсене на “добър началник”, “добър политик” и други преследвания на собствената сянка. Практикува се много отдавна и вече би трябвало да е ясно, че резултатът е нулев. Което би трябвало да НАМЕКНЕ, че вариантът на “държава/капитализъм с човешко лице” обитава реалностите на споменатите тук Дядо Мраз и Гандалф.
! повече подробности – на сайта на вестник “Свободна мисъл” (издание на Федерацията на анархистите в България), пак там има и библиотека с още по-подробни материали.
Който се интересува – да заповяда. Който не припознава “своя борба” в това – да не губи моето и своето време в празни препирни.
----
avasilev on 2013/11/12 at 20:25 said:
Как промяна? Зад кого да застанем? В какво да вярваме, когато няма кого да изберем?
Шаркан on 2013/11/14 at 22:40 said:
ми застанете зад себе си!
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Чия работа е издигне тези, които да избереш, Але?
Кой взима заплата, за да ги убеди да се кандидатират, а не си върши работата? Чие задължение е да им организира кампания, да им събере пари, да им тича тичането, да събира гласове в тяхна подкрепа…?
Кой е този, дето не се е погрижил да ти ги осигури? Дядо Мраз ли е пропуснал да ги донесе в чувала си, или Гандалф да ни ги намагьоса отнякъде? Кажи кой е, че да му се накараме здраво, та друг път да си гледа работата и да не оставаме без избор!
Шаркан on 2013/11/14 at 22:39 said:
окончателната еволюция на свободата я сведохте до избор на това кой ИЗБРАННИК да заповядва.
Така въпреки големите приказки “свобода или сигурност” се оказа, че е предпочетена сигурността.
крайният резултат е предсказуем – и много печален.
----
____________________________________________
Забележка: Калин спокойно може да пише в моя блог, без опасения да бъде трит; не смятам критиката за "обида", когато наистина е критика, а не мерене на пишки, както например с един унгвент от форума на клуба "Иван Ефремов" (уви, клубът се е превърнал в скучна махленска кръчмичка с лакърдии за идеално сферична фантастика в абсолютен вакуум, фукане с дипломи, награди, публикации, чат-пат бизнес-съвети... и гордо рекламиране на фашизъм в прав текст).
3. Понеже непрекъснато ми искат "кратко описание какво да направим", при все че в същите теми съм казвал какво според мен трябва да се прави, хайде отново да го напиша. Белким го прочетат тия, които питат. Щото често питат ЕДИНСТВЕНО в името на спорта, не за да получат отговор. Или вирят нос, че "няма да ме слушат, докато не им покажа резултати". Май ме смятат за магьосник. В същото време какви резултати демонстрират доктрините, зад които опонентите ми застават? Ами същите резултати, които определят облика на нашето съвремие. Тъкмо съвремието, което непрекъснато генерира недоволство. Та? Не се ли изчерпаха възможностите за "ремонт" на системата? Или опитите трябва да продължат заради самото действие? Целта е нищо, пътят към нея е всичко, тъй ли? Ходенето, тичането и пълзенето по затворена крива откога се смята за прогресивно движение?
Риторични въпроси. Та по точката:
а) вместо студентите и други "активисти" да се друсат с естествено синтезиращ се в организма им адреналин и ендорфини по площадите, да се огледат там, където живеят и работят (които работят, разбира се, не тия, дето ги издържат мама и тате). В спокойната извънмитингова обстановка със съседи и колеги да се събират редовно и да умуват КОЕ ИМЕННО би било алтернатива на съществуващите обществени отношения, както "глобално", така и съвсем локално, в собствения им двор, вход, блок, улица, квартал, а кое е вариация на изтърканите налични практики, които очевидно са ЧАСТ от проблема и НЕ СЪДЪРЖАТ в себе си никакви ключета или щперцове за решаването на същия проблем;
(повярвайте, това е скучна рутинна дейност, троши много лично време и по принцип нейното КПД се описва с поетичния (руски) израз "грам метал от тонове руда"; къде-къде по-вълнуващи са перформансите на площада! вълнуващи и кухи, онанизъм в почти буквалното му библейско значение, т.е. пилеене на материал и енергия - чисто за лично удоволствие)
б) от дискусионни клубове да се образуват, без майтап, революционни комитети, като онези на Левски. И то със същата цел - "чиста и свята". Днес поне не бесят за това и не пращат в Диарбекир, но като нищо могат да те нападнат "хулигани", да те викат "за справки" в полицията, да те уволнят от работа и да не те вземат на друга, да те скъсат на уж перфектно издържан изпит, да те притиснат с неплатени сметки... в краен случай ще те набедят, че сестра ти е курва (на което гордо може да отвърнете: "нали не е политик!", даже и да нямате сестра).
По разбираеми причини комитетите трудно ще се задържат в трудови колективи, в работата ви бди и началникът и ревнивите към конкуренти синдикални бюрократи. Но е хубаво да спретнете поне кръжок с хора от вашето работно място, с колеги от други предприятия със сходна дейност - стига да осъзнаете, че конкуренти са работодателите ви, а не вие помежду си.
Целта на тези комитети е:
- да катализират структури на гражданско самоуправление и съпротива, които отначало внимателно и "по ръба на закона" да игнорират нарежданията на властта, претенциите на монополистите, както и да контрират наглостта на мутрите, а в перспектива все по-смело и решително да действат както намерят за добре, без оглед на антисоциални закони и интереси на потисниците;
- да контактуват помежду си, така че и катализираните инициативи за самоуправление да могат да споделят опит и да си оказват помощ в решаването на насъщните задачи и преодоляването на общите проблеми;
- да се самоограмотяват - идейно, технически, комунално, комуникативно; да постъпват според наученото; да избистрят идеите си относно "как ще живеем утре" - и да експериментират с реализацията на тези идеи.
(според мен тези идеи следва да са следствие на няколко простички принципа, не толкова социални и стопански, колкото етични: лична свобода, социални равенство, справедливост, солидарност)
- да се структурират във федеративна мрежа за координация и взаимодействие (пояснявам: така както в комитета, гръбнакът на структурата за локално гражданско самоуправление, всеки участник е равен с другите и се стреми към постигане на съгласие относно мерките, които засягат всички, така и федерацията е колектив на колективи; и обратното - комитетът е федерация на личности).
в) постигане на гражданско самоуправление в областта на комуналното взаимодействие е необходимо, но недостатъчно условие, следователно е нужно да се появят, пак имайки за гръб Комитетите, граждански съвети по въпросите на производството на блага и тяхното разпределение - със стремеж към потребление според реалните нужди на хората, а не изключително според тяхната платежоспособност и капризи, мотивирани от "престиж". Това предполага, че тези Съвети ще формират работнически ядра в предприятията и обслужващата сфера. Съветите ще изучават възможностите да поемат пълен контрол над производството, т.е. да социализират собствеността над средства за производство, инфаструктура, запаси и ресурси, информация и средства за нейното съхраняване и разпространение. Пояснение: социализацията е точно обратното както на одържавяването (национализация), така и на приватизацията. Задачите по разпределение се поемат пък от потребителски кооперации. Известно време всички тези съвети и кооперации ще съществуват като проекти, тоест клубове за проучване "как това да стане и после как да го използваме и опазваме". Макар че има мегдан отделни инициативи да се реализират, без да се иска позволение "свише" - само чрез пряк конкретен натиск върху съответните работодатели и договаряне с началните производители (но не корпоративните!), при заобикаляне на търговци, банкери и други посредници-паразити;
(малко по-специфично е положението с образованието, но схемата е приницпно същата - свободен конструктивен проект на учащи се и преводаватели + родители и/или заинтересовани от "отглеждане на кадри" кооперации, задруги, социализирани предприятия; като практически сектор на образователната мрежа следва да се разглеждат медицинските услуги - и обратно: неформалните училища-техникуми-вузове са поддържащата база на медицинските звена; тук е приложима осъвременената схема на народните школа от Възраждането - именно тя благоприятства появата на комитети за освобождение)
- Комитетите трябва да се противопоставят на партийни и други идеологии, да запазват независимостта си, да служат на интересите на всички хора, които ги съставляват, а не на външни и вътрешни малцинствени групировки.
г) всичко това е дълго, трудно и не почесва суетата, но пък е единственият останал път за промяна (щом се стряскате от по-точния термин "революция"), понеже всички други са изчерпани (а и поначало са били ялови, ако седнете да помислите логично). Участието в избори, преговори, съглашения и сделки с властта, било държавна, било партийно-идеологическа, било икономическа не е давало и няма да дава резултати, но подлъгването да се играе по правилата на Системата е първата и единствена фатална грешка - също като грешката на някой нахакан новак да сяда да играе покер с изпечени мошеници.
(и, внимание! търсете социални контакти с малцинства, както "традиционни", така и "придошли". Човек е свестен или не без никаква зависимост от етническия си произход. Не стъпвайте на наклонената плоскост на национализма, който, колкото и "правилен" да е в горната точка, все се хлъзга към примитивна ксенофобия - защото наистина е хлъзгав, защото изопачава идеята за солидарност, превръща я в оксиморон, а в крайна сметка отдолу, в корена, непременно "става дума за пари" - за контрол над ресурси, на територия. Никакви национал-патриотични лозунги не прикриват простата истина, че "своята" мутра се прокламира като "добро", а като зло ни сочат не само "чуждата" мутра, но и нейните жертви.)
Това е, което ТРЯБВА да се прави, само това заслужава наливане на социална енергия и време, които от четвърт век поощрявано (от властимащите) се попиляват без никакви изгледи за подобряване на условията на живот.
Разбира се, можете да продължавате "в рамките на закона" и "запазвайки социалния мир" (който нанася повече поражения от гражданска война; пък и тя е налице такава война - просто едната страна не се съпротивлява), но после се сърдете на себе си, че животът е минал, а системата е останала същата, освен може би малко по-различно нашарена отвън, преминала от класическа чалга към нелеп рап, от политкоректност към ПОВЕЧЕ политкоректност (ескалация на лицемерието), от едни стари демагогеми към други, по-"пресни", ама пак мухлясали отвътре, пак гаранции днешните мутробогаташи (вчерашни партийно-комсолоски функционери плюс широка кална палитра сътрудници на ДС) да останат в рахатлък до уши и утре.
Или промяна - радикална, или имитация на промени с частни уреждания на топло местенце в системата, от което тя НИКАК не се променя, но преформатира уреждачите по своя си калъп.
толкоз. Ако има нещо неясно - вижте други записи в блога (или сайта на вестника, или същото място за баталии при Григор Гачев), за да не питате неща, на които вече съм отговарял с нарастващо раздразнение и досада.
Тук ще реагирам само на реално съдържателни въпроси и наистина състоятелни критики. Останалите коментари говорят за своите автори, не за тезисите от тази публикация.
благодаря за вниманието.
07 юли 2013
По повод някои коментари на "Лятна фиеста" във Фейсбук
(виж предишната статия)
за утопичността на анархическото общество:
1) всяко нещо някога е било "утопия", а и самият термин се отнася за "нещо, което ОЩЕ не съществува"; погрешно е да се влага смисъл "не съществува, защото е невъзможно" - за това си има друга дума;
2) буквално преди 10 години и на мен ми се виждаше утопично, докато не прочетох "Основи на безвластието" от Георги Хаджиев (при все маса недостатъци, основният от които е самоограничаването до националните граници на една страна, както и липсата на актуалните фактори на съвременността - глобализация, автоматизация, нееднозначната демографска ситуация в света и у нас, развитите комуникации и средства за обработка на информация) и "Федерализъм и централизъм" от Рудолф Рокер (и двете неща се намират в интернет). После се разсеяха съмненията ми относно това, че "анархизмът е възможен при масово узряло/"извисено" съзнание - след прочитането на "Нравствените начала на анархизма" от Кропоткин.
Вижте, анархическата теория не е измислена в кабинети. Тя е осмисляне на практическите проекти, на революционните борби (особено у Рокер, активист на анархосиндикалисткото движение, той обобщава полезното от делата, анализира грешките и предлага решения за избягването им). Тя е като диференциалната диагноза по доктор Хаус - установява проблема и предлага терапия, колкото и щура да е тя на пръв поглед.
Освен това, анархията РАБОТИ. Ще спомена САМО (от много други примери) опитът на Испания през 1930-те. Анархическият социален експеримент там не се проваля поради вътрешни недъзи, той е смазан насилствено с обединените сили на три тоталитарни държави (Германия, Италия, СССР) и съдействието на западните демокрации (вижте какво е писал участникът в гражданската война Джордж Оруел, отначало скептичен към анархистите). Проваля се и заради недостатъчната (само)организираност на самото движение по линия на международната солидарност: например оръжие за републиканците доставят само СССР (и той го дава само на проболшевишките партии) и Мексико (с недостатъчните си мощности за производство на муниции). При повече просветеност на пролетариата, във Франция, Великобритания и САЩ би имало масови стачки, вълнения, конфронтации - и като минимум социално ориентираните формации в Испания биха получили достатъчно средства за самозащита, ударите в гърба от буржоазните републиканци и от болшевиките не биха били фатални.
Накрая Сталин, стреснат от успехите на анархическите територии, подари на Франко победата, спогоди се с Хитлер и Мусолини (и същата 1939 година сключиха пакта Молотов-Рибентроп, като предишните договори със Запада за доставка на военно оборудване и стратегически материали не пострадаха - с една ръка Сталин формираше икономическа антигерманска коалиция, с другата - политически съюз с Райха, за да прецака всички; но прекали с игрите и самият се оказа прецакан през юни 1941).
За марксизма: полезно е да се прочете за споровете, не само идейни, но станали и лични, между Маркс и Бакунин - в същото време този момент е голям скок в анархизма, стига се до идеята, че само политическата свобода не е достатъчна, ако тя не е подплатена с икономическа, а като сума от двете - и духовна. Но икономическата свобода като конкуренция на частна собственост не е свобода, а въртележка на принудително катализирана борба на всеки срещу всеки за оцеляване.
Има и една книжка "Заблудите на марксизма". Преведена е ужасно, вкл. и името на автора - вместо Пиер Рамус, пише "Пиер Рамю"; то е псевдоним на австрийски анархосиндикалист, малко повече емоционален от необходимото, но точен в критиката си.
Основният проблем с марксизма е, че той е теория за усъвършенстване на капитализма (до държавен капитализъм в икономиката при политическата схема на партийната диктатура). Хегелианецът Маркс е решил, че това усъвършенстване е равностойно на "премахване". Сам ли се е лъгал или съзнателно е лъгал последователите си - отговорете си сами. Факт е, че не си дава труда да скицира поне на едро как би изглеждал комунизмът, но се занимава щедродумно с капитализма и тоталитарната "пролетарска диктатура" (на дело: диктатура на представителите на пролетариата! познато, нали? същото като "власт от името на народа на избраниците на народа над народа").
Какво не е наред тогава, защо все още губим?
1) променен е пролетариатът, производителят, който не е собственик на плодовете на труда си; преди много хора знаеха и умееха да произвеждат материални блага; днес преобладават онези, които умеят да преразпределят и да надграждат тези блага - машинното производство е причината. Освен това, днешните фактически пролетарии (продават труда си) се подлъгват да изповядват нетипично за обективното им положение в пирамидата на производството и управлението класово самосъзнание (класите не са измислени от Маркс, констатирано е тяхното съществуване доста преди него). Човек, който фактически е пролетарий, но много му се иска да е нещо друго, само че няма възможност да стане "другото" - това е класическото определение за лумпен ("изпаднал от класата си").
2) някои пишман-анархисти панически бягат от повече организираност на движението, не искат да създават организация и да работят в нея - било "болшевизъм". Характерът на една организация се определя от нейните цели (действителните, не камуфлажните), а целите определят (не оправдават!) средствата.
Целта на болшевиките бе да установят собствена държава и да я ползват за партийни интереси, като камуфлажно крещяха за комунизъм (но ни казваха как държавните чиновници сами ще се откажат от привилегиите си и обществото ще премине към комунизма, нито как изглежда този комунизъм - с това дръзваха да се занимават писателите фантасти, практически всички те са имали неприятности заради това).
Проблемът с неорганизираността (на фона на испанските анархисти от 1930-те днешното е катастрофално, макар че и те допускат грешки - съгласяват се на компромис с контрареволюционери) е следствие от недостатъчната идейна грамотност на хората, които се назовават анархисти. Ама да си анархист "теоретично" е смешно. Повечето човешки идентичности не им достига да се окичиш със значка - трябва и да мислиш и действаш според нея.
За какво е нужна тази организация?
Ами първоначално - за просвета, за ограмотяване на хората. Така че не само да се множат симпатиите към анархическата идея (и да се разсеят заблудите наред с нарочните дезинформации), но и да се преодолява спънката "хубаво е, ама утопично" (защото не е утопично, стига да се видят историческите факти и тяхното философско обобщение от Кропоткин, Рокер, Георги Константинов). Систематичната просвета изисква организираност - преди всичко за нуждите на самите просветители (да изгонят бръмбарите от главата си), за достигане до ушите на хората (за да се изпъдят бръмбарите и от техните глави), а последното не е лесно, предвид организираното оглупяване и заблуждаване на народа от държавата и апологетите на капитализма.
Никоя революционна ситуация (у нас имаше 4 за последните 25 години) не се случва без подготвено съзнание на хората (не непременно мнозинство изобщо, но мнозинство от по-активните и решителните, които стават катализатор в среда, която си има понятие какви решения съществуват за удовлетворяване на техните трайни потребности и интереси). Дори напротив - всяка революционна ситуация е давала шансове на все по-нагли бандити да се закрепват във властта, принуждавайки "старите" властници да делят с тях копанята и камшика за контрол над напълвачите на копанята. Защо са успявали? Защото лесно са използвали масите хора за свои цели - пробутат им красив, но кух или направо лъжовен лозунг, след което задкулисно се пазарят или натискат моментните управници: "стани да седна, или поне направи място до теб". Обърканите в понятията и неграмотни идейно хора се връзват. И даже не се замислят "ама наистина ли без власт не може? наистина ли без частна собственост нищо не става? наистина ли ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА е толкова калпава?" - въпреки че фактите оборват изброените демагогеми (у дома, с приятели, с роднини - не става ли без власт? общата собственост при наистина солидарни отношения нима не дава благоденствие? ако човешката природа е толкова зла, как изобщо е възникнало обществото? жалко само, че после го е яхнала държавата - преди 6000 години се е случило, но на държавността още й се налага на носи шпори и маха с камшика, да побутва по малко захарчета, за да се удържи в седлото! след толкова стотици векове дресировка!), уви, илюзиите умират последни. Пардон, надеждите умират. Илюзиите надживяват носителите си, досущ бактериалните инфекции: убият заразения, изпаднат в околната среда като спори и чакат някой да ги погълне, за да уморят и него. А става и още по-зле, защото привилегированото властническо малцинство ИЗПОЛЗВА тези инфекции, съдейства на заразата, само е неин източник - просто разполага със силни животоподдържащи средства, в това число цинизма и лицемерието.
Вметка: по протестите (но и в кабинетите на властта!) често се говори за "разпад на държавността"... разбирам от това да са разтревожени властниците. Но да кършат ръце и "борците за промени"?! Където държавната принуда се разпада, остава самото гражданско общество - толкова ли е смачкано и зомбирано, че е неспособно да се самоуправлява?!
И последно: моля, позамислете се, като размахвате държавни символики, знамената. Постоянното внушение "да се обединим" е мозъчен вирус. С кого ще се обединявате? С олигарсите? Или само искате да махнете ТЕЗИ, за да качите на гърба си ДРУГИ?
Към Ангел Златков:
Непременно ще видя курсовата работа в най-скоро време; засега ме смути само оскъдният списък източници. "Проектът за социална революция" на ФАФ страда от вкоренилия се сред френските активисти реформизъм. Добросъвестното представяне на ЧАСТ от теоретиците на анархизма все пак остава непълно и с погрешни акценти.
А дали има почва у нас... кооперативното движение как така имаше? То си е анархизъм - най-вече по Прудон. Възрожденските училища? Самите освободителни движения, заразени с идеите на Бакунин?
за утопичността на анархическото общество:
1) всяко нещо някога е било "утопия", а и самият термин се отнася за "нещо, което ОЩЕ не съществува"; погрешно е да се влага смисъл "не съществува, защото е невъзможно" - за това си има друга дума;
2) буквално преди 10 години и на мен ми се виждаше утопично, докато не прочетох "Основи на безвластието" от Георги Хаджиев (при все маса недостатъци, основният от които е самоограничаването до националните граници на една страна, както и липсата на актуалните фактори на съвременността - глобализация, автоматизация, нееднозначната демографска ситуация в света и у нас, развитите комуникации и средства за обработка на информация) и "Федерализъм и централизъм" от Рудолф Рокер (и двете неща се намират в интернет). После се разсеяха съмненията ми относно това, че "анархизмът е възможен при масово узряло/"извисено" съзнание - след прочитането на "Нравствените начала на анархизма" от Кропоткин.
Вижте, анархическата теория не е измислена в кабинети. Тя е осмисляне на практическите проекти, на революционните борби (особено у Рокер, активист на анархосиндикалисткото движение, той обобщава полезното от делата, анализира грешките и предлага решения за избягването им). Тя е като диференциалната диагноза по доктор Хаус - установява проблема и предлага терапия, колкото и щура да е тя на пръв поглед.
Освен това, анархията РАБОТИ. Ще спомена САМО (от много други примери) опитът на Испания през 1930-те. Анархическият социален експеримент там не се проваля поради вътрешни недъзи, той е смазан насилствено с обединените сили на три тоталитарни държави (Германия, Италия, СССР) и съдействието на западните демокрации (вижте какво е писал участникът в гражданската война Джордж Оруел, отначало скептичен към анархистите). Проваля се и заради недостатъчната (само)организираност на самото движение по линия на международната солидарност: например оръжие за републиканците доставят само СССР (и той го дава само на проболшевишките партии) и Мексико (с недостатъчните си мощности за производство на муниции). При повече просветеност на пролетариата, във Франция, Великобритания и САЩ би имало масови стачки, вълнения, конфронтации - и като минимум социално ориентираните формации в Испания биха получили достатъчно средства за самозащита, ударите в гърба от буржоазните републиканци и от болшевиките не биха били фатални.
Накрая Сталин, стреснат от успехите на анархическите територии, подари на Франко победата, спогоди се с Хитлер и Мусолини (и същата 1939 година сключиха пакта Молотов-Рибентроп, като предишните договори със Запада за доставка на военно оборудване и стратегически материали не пострадаха - с една ръка Сталин формираше икономическа антигерманска коалиция, с другата - политически съюз с Райха, за да прецака всички; но прекали с игрите и самият се оказа прецакан през юни 1941).
За марксизма: полезно е да се прочете за споровете, не само идейни, но станали и лични, между Маркс и Бакунин - в същото време този момент е голям скок в анархизма, стига се до идеята, че само политическата свобода не е достатъчна, ако тя не е подплатена с икономическа, а като сума от двете - и духовна. Но икономическата свобода като конкуренция на частна собственост не е свобода, а въртележка на принудително катализирана борба на всеки срещу всеки за оцеляване.
Има и една книжка "Заблудите на марксизма". Преведена е ужасно, вкл. и името на автора - вместо Пиер Рамус, пише "Пиер Рамю"; то е псевдоним на австрийски анархосиндикалист, малко повече емоционален от необходимото, но точен в критиката си.
Основният проблем с марксизма е, че той е теория за усъвършенстване на капитализма (до държавен капитализъм в икономиката при политическата схема на партийната диктатура). Хегелианецът Маркс е решил, че това усъвършенстване е равностойно на "премахване". Сам ли се е лъгал или съзнателно е лъгал последователите си - отговорете си сами. Факт е, че не си дава труда да скицира поне на едро как би изглеждал комунизмът, но се занимава щедродумно с капитализма и тоталитарната "пролетарска диктатура" (на дело: диктатура на представителите на пролетариата! познато, нали? същото като "власт от името на народа на избраниците на народа над народа").
Какво не е наред тогава, защо все още губим?
1) променен е пролетариатът, производителят, който не е собственик на плодовете на труда си; преди много хора знаеха и умееха да произвеждат материални блага; днес преобладават онези, които умеят да преразпределят и да надграждат тези блага - машинното производство е причината. Освен това, днешните фактически пролетарии (продават труда си) се подлъгват да изповядват нетипично за обективното им положение в пирамидата на производството и управлението класово самосъзнание (класите не са измислени от Маркс, констатирано е тяхното съществуване доста преди него). Човек, който фактически е пролетарий, но много му се иска да е нещо друго, само че няма възможност да стане "другото" - това е класическото определение за лумпен ("изпаднал от класата си").
2) някои пишман-анархисти панически бягат от повече организираност на движението, не искат да създават организация и да работят в нея - било "болшевизъм". Характерът на една организация се определя от нейните цели (действителните, не камуфлажните), а целите определят (не оправдават!) средствата.
Целта на болшевиките бе да установят собствена държава и да я ползват за партийни интереси, като камуфлажно крещяха за комунизъм (но ни казваха как държавните чиновници сами ще се откажат от привилегиите си и обществото ще премине към комунизма, нито как изглежда този комунизъм - с това дръзваха да се занимават писателите фантасти, практически всички те са имали неприятности заради това).
Проблемът с неорганизираността (на фона на испанските анархисти от 1930-те днешното е катастрофално, макар че и те допускат грешки - съгласяват се на компромис с контрареволюционери) е следствие от недостатъчната идейна грамотност на хората, които се назовават анархисти. Ама да си анархист "теоретично" е смешно. Повечето човешки идентичности не им достига да се окичиш със значка - трябва и да мислиш и действаш според нея.
За какво е нужна тази организация?
Ами първоначално - за просвета, за ограмотяване на хората. Така че не само да се множат симпатиите към анархическата идея (и да се разсеят заблудите наред с нарочните дезинформации), но и да се преодолява спънката "хубаво е, ама утопично" (защото не е утопично, стига да се видят историческите факти и тяхното философско обобщение от Кропоткин, Рокер, Георги Константинов). Систематичната просвета изисква организираност - преди всичко за нуждите на самите просветители (да изгонят бръмбарите от главата си), за достигане до ушите на хората (за да се изпъдят бръмбарите и от техните глави), а последното не е лесно, предвид организираното оглупяване и заблуждаване на народа от държавата и апологетите на капитализма.
Никоя революционна ситуация (у нас имаше 4 за последните 25 години) не се случва без подготвено съзнание на хората (не непременно мнозинство изобщо, но мнозинство от по-активните и решителните, които стават катализатор в среда, която си има понятие какви решения съществуват за удовлетворяване на техните трайни потребности и интереси). Дори напротив - всяка революционна ситуация е давала шансове на все по-нагли бандити да се закрепват във властта, принуждавайки "старите" властници да делят с тях копанята и камшика за контрол над напълвачите на копанята. Защо са успявали? Защото лесно са използвали масите хора за свои цели - пробутат им красив, но кух или направо лъжовен лозунг, след което задкулисно се пазарят или натискат моментните управници: "стани да седна, или поне направи място до теб". Обърканите в понятията и неграмотни идейно хора се връзват. И даже не се замислят "ама наистина ли без власт не може? наистина ли без частна собственост нищо не става? наистина ли ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА е толкова калпава?" - въпреки че фактите оборват изброените демагогеми (у дома, с приятели, с роднини - не става ли без власт? общата собственост при наистина солидарни отношения нима не дава благоденствие? ако човешката природа е толкова зла, как изобщо е възникнало обществото? жалко само, че после го е яхнала държавата - преди 6000 години се е случило, но на държавността още й се налага на носи шпори и маха с камшика, да побутва по малко захарчета, за да се удържи в седлото! след толкова стотици векове дресировка!), уви, илюзиите умират последни. Пардон, надеждите умират. Илюзиите надживяват носителите си, досущ бактериалните инфекции: убият заразения, изпаднат в околната среда като спори и чакат някой да ги погълне, за да уморят и него. А става и още по-зле, защото привилегированото властническо малцинство ИЗПОЛЗВА тези инфекции, съдейства на заразата, само е неин източник - просто разполага със силни животоподдържащи средства, в това число цинизма и лицемерието.
Вметка: по протестите (но и в кабинетите на властта!) често се говори за "разпад на държавността"... разбирам от това да са разтревожени властниците. Но да кършат ръце и "борците за промени"?! Където държавната принуда се разпада, остава самото гражданско общество - толкова ли е смачкано и зомбирано, че е неспособно да се самоуправлява?!
И последно: моля, позамислете се, като размахвате държавни символики, знамената. Постоянното внушение "да се обединим" е мозъчен вирус. С кого ще се обединявате? С олигарсите? Или само искате да махнете ТЕЗИ, за да качите на гърба си ДРУГИ?
Към Ангел Златков:
Непременно ще видя курсовата работа в най-скоро време; засега ме смути само оскъдният списък източници. "Проектът за социална революция" на ФАФ страда от вкоренилия се сред френските активисти реформизъм. Добросъвестното представяне на ЧАСТ от теоретиците на анархизма все пак остава непълно и с погрешни акценти.
А дали има почва у нас... кооперативното движение как така имаше? То си е анархизъм - най-вече по Прудон. Възрожденските училища? Самите освободителни движения, заразени с идеите на Бакунин?
04 юли 2013
ЛЯТНАТА ФИЕСТА
От настоящите протести си вадя печални изводи.
Три основни момента, по мое мнение, провокират да ги виждам като безплодни:
Първо, протестите не са антисистемни. Лозунгите "системата е наред, за подмяна са политическите лица" и "да освободим държавата от превзелата я мафия" са от една страна крачка назад спрямо вълненията от февруари-март (там, макар и плахо, макар и за кратко благодарение на мутренските агитки, имаше нагласа "против партийната система"), а от друга - легитимират всичко порочно от политическата и стопанската практика от 20 и повече години насам.
"Система", която поражда и поддържа неравенство и привилегии, изкривява усета за справедливост до банална завист, потребностите - до консуматорство, не може да е "наред". Оттук тя и подбира съответните "лица" да й служат, с изгода за себе си, разбира се. Каквито и лица да се натикат в нея, те бързо ще се превърнат в мутри. Промяната й "отвътре"? Древна като света заблуда; по правилата на една система не се получава нейна коренна промяна.
Държава и мафия - не са жертва и хищник. Те са партньори, при това естествени, защото си приличат по същност, цели, структура, начини на функциониране.
ДЪРЖАВАТА Е МАФИЯ, МАФИЯТА Е ДЪРЖАВА.
Докато в масовото съзнание се поставя знак на равенство между държава и общество, между властови институции и страна, масите ще се движат в кръг, начертан им отгоре.
Второ, мнението "да се обединим", както и "не е модерно да се делим на богати и бедни", е глупаво мнение. Самозаблуда в най-добрия случай. Или прикритие на манипулация.
Кой с кого да се обединява? На каква основа? Под знамето "анти"? Неконструктивен подход. Хората лесно се обединяват "против нещо" - но кавгите започват веднага, щом стане дума "за какво конкретно се борим". Защо? Тъкмо заради най-основното обективно разделение на богати и бедни, на управлявани и управляващи.
Който не иска да бъде управляван, потискан, пренебрегван, той не се държи като такъв, не проси от институциите "да вземат мерки", а действа.
У нас "действието" обаче не минава етапа "надуване на свирката", налягането на парата така и не стига до буталата. Получаваме отражения на отражения, самоцелни перформанси, претенциозност до абсурд.
Чух и прочетох, как някои "лица на протеста" заявяват гордо, че на площадите не са заради "битовизми", а заради "принципи".
Веднага питам: кои принципи? тези на държавността? на икономическата власт? на изтърканите "морални ценности"? И откога битовизмите, елементарният минимум за съществуване, станаха толкова маловажни? та животът е изтъкан от битовизми!
Трето, формата на протестите. Граждани създават неудобства на други граждани. Губят собственото си време в деклариране на недоволство... и очакване някой друг да "вземе мерки". "Спазвайки законите" и "благодарейки на полицията". Защо не притискат пряко политиците, мутрите, работодателите, банкерите и цялата глутница техни измекяри? Знае се къде живеят, знае се къде работят. Хоровите викове, транспарантите и замерянията с храна (за някои този битовизъм е буквално мъчителен, след като не може да си купи тази храна) от улицата не ги трогват. Е?
След такава критика е редно да се предложи "какво да се прави". И как именно да се направи.
Има една ужасна българска поговорка: залудо работи, залудо не стой. Все си мисля, че работата залудо е престъпление срещу себе си - да работиш и да се примиряваш, че някаква необорима природна стихия ("властта") ще ти прибере каймака, ако не и всичко. Както и да вършиш нещо, без да се замислиш какво искаш да постигнеш - а тъкмо за помислянето е нужно да се постои малко ("залудо", от гледна точка на някои).
Много пъти съм предлагал тъкмо да постоим, да помислим. Да прочетем някои неща: Михаил Бакунин, Пьотр Кропоткин, Рудолф Рокер, Георги Хаджиев (при все недостатъците на последния), Георги Константинов. По себе си знам, колко мъчно, на диви криволици излизат набитите ни в главата предразсъдъци. Но тръгнат ли, нека не ги спираме, не да зацикляме върху авторитетни афоризми (подхвърляни ни от раждането до смъртта пак отгоре), а да подкрепим освобождаването на умовете си с дела. Неслучайно в даскалото, като ни изпишат формулите на дъската, ни дават и задачи, някои абстрактни, други с практическо приложение - за да могат тия формули да се осмислят надълбоко. Никой не кара учениците да назубрят всички природни факти (закони), а чак след това да правят нещо. Всяка теоретична хапка (опитът на миналите поколения) се закрепва със стъпка на реални дела.
Властта "не работи"? (това е заблуда - тя винаги работи, винаги за себе си) Изземваме тогава нейните функции, вършим това, което ни се струва редно.
Има проблеми в квартала, в жилищния блок? Събираме се, намираме съгласие, правим каквото е нужно сами. Но как да намерим съгласие с местния хулиган, чорбаджия, чиновник, мутра? Няма как. Принуждаваме ги да спрат да принуждават хората да се съобразяват с тях.
Това трябва да се прави. Съпротива, самоорганизация, самоуправление. Според принципите на личната свобода, социалното равенство, солидарността и справедливостта. В малки общности - трудов колектив, съседи, приятели, хора с общи културни интереси. Постигнатото на локално ниво се разширява по механизма и структурата на федерализма.
Само така ще има шанс нещата да не останат "залудо".
Опасявам се обаче, че скоро няма да стане така. Инерцията влече протестиращите към старите коловози, вмества ги в старите калъпи: избори, представителство... но кой може да представи народа по-добре от самия народ?
.
Три основни момента, по мое мнение, провокират да ги виждам като безплодни:
Първо, протестите не са антисистемни. Лозунгите "системата е наред, за подмяна са политическите лица" и "да освободим държавата от превзелата я мафия" са от една страна крачка назад спрямо вълненията от февруари-март (там, макар и плахо, макар и за кратко благодарение на мутренските агитки, имаше нагласа "против партийната система"), а от друга - легитимират всичко порочно от политическата и стопанската практика от 20 и повече години насам.
"Система", която поражда и поддържа неравенство и привилегии, изкривява усета за справедливост до банална завист, потребностите - до консуматорство, не може да е "наред". Оттук тя и подбира съответните "лица" да й служат, с изгода за себе си, разбира се. Каквито и лица да се натикат в нея, те бързо ще се превърнат в мутри. Промяната й "отвътре"? Древна като света заблуда; по правилата на една система не се получава нейна коренна промяна.
Държава и мафия - не са жертва и хищник. Те са партньори, при това естествени, защото си приличат по същност, цели, структура, начини на функциониране.
ДЪРЖАВАТА Е МАФИЯ, МАФИЯТА Е ДЪРЖАВА.
Докато в масовото съзнание се поставя знак на равенство между държава и общество, между властови институции и страна, масите ще се движат в кръг, начертан им отгоре.
Второ, мнението "да се обединим", както и "не е модерно да се делим на богати и бедни", е глупаво мнение. Самозаблуда в най-добрия случай. Или прикритие на манипулация.
Кой с кого да се обединява? На каква основа? Под знамето "анти"? Неконструктивен подход. Хората лесно се обединяват "против нещо" - но кавгите започват веднага, щом стане дума "за какво конкретно се борим". Защо? Тъкмо заради най-основното обективно разделение на богати и бедни, на управлявани и управляващи.
Който не иска да бъде управляван, потискан, пренебрегван, той не се държи като такъв, не проси от институциите "да вземат мерки", а действа.
У нас "действието" обаче не минава етапа "надуване на свирката", налягането на парата така и не стига до буталата. Получаваме отражения на отражения, самоцелни перформанси, претенциозност до абсурд.
Чух и прочетох, как някои "лица на протеста" заявяват гордо, че на площадите не са заради "битовизми", а заради "принципи".
Веднага питам: кои принципи? тези на държавността? на икономическата власт? на изтърканите "морални ценности"? И откога битовизмите, елементарният минимум за съществуване, станаха толкова маловажни? та животът е изтъкан от битовизми!
Трето, формата на протестите. Граждани създават неудобства на други граждани. Губят собственото си време в деклариране на недоволство... и очакване някой друг да "вземе мерки". "Спазвайки законите" и "благодарейки на полицията". Защо не притискат пряко политиците, мутрите, работодателите, банкерите и цялата глутница техни измекяри? Знае се къде живеят, знае се къде работят. Хоровите викове, транспарантите и замерянията с храна (за някои този битовизъм е буквално мъчителен, след като не може да си купи тази храна) от улицата не ги трогват. Е?
След такава критика е редно да се предложи "какво да се прави". И как именно да се направи.
Има една ужасна българска поговорка: залудо работи, залудо не стой. Все си мисля, че работата залудо е престъпление срещу себе си - да работиш и да се примиряваш, че някаква необорима природна стихия ("властта") ще ти прибере каймака, ако не и всичко. Както и да вършиш нещо, без да се замислиш какво искаш да постигнеш - а тъкмо за помислянето е нужно да се постои малко ("залудо", от гледна точка на някои).
Много пъти съм предлагал тъкмо да постоим, да помислим. Да прочетем някои неща: Михаил Бакунин, Пьотр Кропоткин, Рудолф Рокер, Георги Хаджиев (при все недостатъците на последния), Георги Константинов. По себе си знам, колко мъчно, на диви криволици излизат набитите ни в главата предразсъдъци. Но тръгнат ли, нека не ги спираме, не да зацикляме върху авторитетни афоризми (подхвърляни ни от раждането до смъртта пак отгоре), а да подкрепим освобождаването на умовете си с дела. Неслучайно в даскалото, като ни изпишат формулите на дъската, ни дават и задачи, някои абстрактни, други с практическо приложение - за да могат тия формули да се осмислят надълбоко. Никой не кара учениците да назубрят всички природни факти (закони), а чак след това да правят нещо. Всяка теоретична хапка (опитът на миналите поколения) се закрепва със стъпка на реални дела.
Властта "не работи"? (това е заблуда - тя винаги работи, винаги за себе си) Изземваме тогава нейните функции, вършим това, което ни се струва редно.
Има проблеми в квартала, в жилищния блок? Събираме се, намираме съгласие, правим каквото е нужно сами. Но как да намерим съгласие с местния хулиган, чорбаджия, чиновник, мутра? Няма как. Принуждаваме ги да спрат да принуждават хората да се съобразяват с тях.
Това трябва да се прави. Съпротива, самоорганизация, самоуправление. Според принципите на личната свобода, социалното равенство, солидарността и справедливостта. В малки общности - трудов колектив, съседи, приятели, хора с общи културни интереси. Постигнатото на локално ниво се разширява по механизма и структурата на федерализма.
Само така ще има шанс нещата да не останат "залудо".
Опасявам се обаче, че скоро няма да стане така. Инерцията влече протестиращите към старите коловози, вмества ги в старите калъпи: избори, представителство... но кой може да представи народа по-добре от самия народ?
.
13 май 2013
ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ
Пряката демокрация означава, че гражданите сами, изключително по своя воля и инициатива, без диктат отгоре или “отстрани”, без съобразяване с външни норми и интереси, заедно преодоляват възникнали проблеми, решават засягащите ги като общност задачи, регулират нормите на отношенията помежду си. За целта те създават временни или постоянни институции, чиято дейност контролират, чийто състав всеки момент могат да сменят, които след решаване на поставените им от Общо гражданско събрание (то може да функционира и като интернет-форум) задачи или при незадоволителна работа се разпускат. Общото гражданско събрание определя правилата на съвместно погаждане, рамките на допустимото поведение, насоките за развитие.
Пряката демокрация най-добре работи в малки групи - 50, 200, 1000 души. В такива групи по-лесно се постига консенсус или наистина приемлив за всеки индивид компромис. Лесна е и процедурата по общо гласуване, резултатите са прозрачни и се знаят мотивите, целите и последиците от приетото решение. Когато има консенсус, логично е да няма нарушения, следователно липсва необходимост от нарочна принуда, от институции за надзор и репресии. Тоест “демо-крацията” (власт на народа) се превръща в НАРОДНО САМОУПРАВЛЕНИЕ, практика, различна от властта, винаги изискваща принуда. Намалява или на дело изчезва “вечното” противопоставяне между личността и обществото, защото 1) никой не говори от името на групата, освен самата нея; 2) всичко, което засяга един-двама души, се решава лично от тях и никой друг. Още повече, че самото понятие “общество” означава повече ВРЪЗКИТЕ, отношенията между личностите, отколкото механичното название на голяма група хора.
И понеже мащабите на най-висок социален и всякакъв друг КПД (коефициент на полезно действие) на пряката демокрация (народното самоуправление) са малки, работещият структурен модел за една област, страна, регион, континент и целия свят е ФЕДЕРАЛИЗМЪТ. Така както в самоуправляваща се общност колективът (групата) е съставен от еднакво свободни във волеизявлението и действията си личности, така и федерацията представлява колектив от еднакво свободни колективи (групи). Спойката между общностите в една федерация е Свободният договор: основните принципи на взаимодействие, конкретни локални особености, преки връзки между отделни групи, както и самостоятелно федериране на части от тези групи. Общностите тогава не са изолирани помежду си, а се припокриват, но всяка съхранява своята автономност относно избора как да живее, без това да води до конфликти. Конфликтите се изглаждат и дори предотвратяват на Общи граждански събрания или чрез преки споразумения между опонентите, а на федеративно ниво - на Общи събрания на регионални и по-широки федеративни съвети. Постоянните задачи изискват координационни институции, които пак не са власт, защото стриктно изпълняват волята на своите общности (иначе ги сменят начаса) и предлагат решения, които се одобряват пак от същите общности - пряко и без привилегировани посредници (било те специалисти, било просто амбициозни лидери с претенции за всичкологична компетентност). Разбира се, мнението на специалисти в дадена област (тези специалисти са пак една общност или федерация от групи съмишленици, школи ако щете) се взема под внимание, но решението винаги трябва да е колективно, доколкото то засяга колективни интереси и начин на живот. Което е и силен мотив за самообразование, за разширяване на мирогледа на всеки отделен човек - и щом такава потребност има, федерациите ще се погрижат да създават благоприятни условия за това, осигурявайки свободно време, инструктори, материална база, нужните информационни масиви.
Последица от федерирането в мащаба на цели народи е обезсмислянето на държавните граници, защото човешките и природните проблеми и предизвикателства не се разделят от линии по картата. Мястото на съседство на различни езиково-културни групи е място на общи проблеми, които трябва да се решават на място, а общите усилия ще спомагат за реално добросъседство, ще намалят напреженията, ще излекуват историческите рани, на които кой знае защо ни задължават да сме “верни” (т.е. да мразим съседа си за причинени от неговия дядо на нашия дядо обиди, притеснения, щети, я реални, я измислени).
Всичко това звучи прекрасно, но има едно обстоятелство, което “сипва пясък в механизма” на пряката демокрация. Народното самоуправление се затруднява от стопанската конкуренция (кой печели), от правото на собственост (кой владее), от начина на производство на блага (кой работи, кой командва), от схемата на разпределение на тези блага (кой колко и какво получава). Тези фактори, които всъщност са един (моделът “капитализъм”), неизбежно ще препятстват консенсуса. Социално разслоеното по доходи, начин за получаването им и притежавано имущество гражданство не може да се споразумее, освен по най-най-общи неща, изразени с често кухи лозунги, които на всичко отгоре се възприемат по различен начин от различните слоеве.
(Например “свобода, равенство, братство” се тълкува по най-противоречиви начини от работник, селянин, полицай, бизнесмен, чиновник, политик)
Именно поради несъвместимостта на интереси възниква нужда от упълномощен арбитър, който обаче има собствени интереси като обществен слой и затова не е безпристрастен - държавата. Комплекс от институции, на теория създаден да принуждава различните слоеве да правят взаимни отстъпки с цел избягване на конфликти, а на практика заемащ страната на по-имотните, по-богатите, по-агресивните, защото техните данъци и подкупи хранят служителите в институциите. Хем заема страна, хем не забравя и себе си, за да не се превръща в съвсем покорен слуга на богатите (от което идва практиката на бюрократичните диктатури). И след като в модела на пряката демокрация се появява държава, колкото и ограничена да е тя в пълномощията си, народовластието вече е кастрирано. Богатите имат всички възможности (даже и при хипотетичното отсъствие на държавен апарат) да осъществят със средствата си манипулиране на обществените решения, да окажат икономическа принуда, да подкупят, да финансират репресивни мерки. Дори да липсва официална държава, налице е ефективна власт (собственичеството), която свежда предимствата на прякото самоуправление до минимум. И само от традициите и сдържаността на имотните групи зависи добруването на мнозинството от гражданите.
Утре ако им скимне, могат да уморят от глад “излишните” (безработните, инвалидите, малцинствата).
Затова пряката демокрация е длъжна да контролира самата собственост, производството и разпределението, също както взема другите решения - чрез общи събрания, федериране на сдружения на производителите и на потребителите. Съвместно владеене на собствеността в интерес на всеки и всички, без привилегии, без дискриминация, с оглед на реалните индивидуални нужди. По този начин рязко намаляват или изчезват поводите за противопоставяне между хората, консенсусът става възможен, атмосферата на солидарност и взаимопомощ позволява всекиму да бъде свободен, без да накърнява свободата на ближни и далечни му люде. Конкуренцията остава единствено в сферата на идеите и мненията, които се борят да убедят гражданите в своята полезност и необходимост, вместо да се налагат чрез сила или нагласени обстоятелства. Такъв модел на владеене и стопанисване на територия, ресурси, инфраструктура, средства за производство, съхранение и рециклиране, мрежа за разпределение, предоставяне на услуги (включително здравни и образователни), информационни масиви - този модел е бил възможен с технологичната база още преди 100 години, камо ли сега с напредналите автоматизация, комуникации и обработка на информация. Липсата на конкуренция (борба за пазари) води до икономисване на ресурси, дава възможност за планирано производство без огромни излишъци (днес в света се похабява повече от половината произведена храна, като при това стотици милиони недояждат, а милиони умират от глад), за които после да се търси начин за рециклиране или да се отделя място за изхвърляне. Планирането, както всичко друго в “света на пряката демокрация”, става отдолу нагоре: общностите потребители поръчват нужните изделия, поддръжка и услуги, федерациите на производителите си разпределят работата и я извършват с поисканото качество, количество и в заявения срок. При това между производители и потребители се води постоянен диалог по въпросите на оптимизиране, замяна, съобразяване с обективни ограничения. И понеже производителите на едно са потребители на друго и обратно, съществува взаимно разбиране и обвързаност без използвачество.
Естествено, когато някакъв потребителски продукт или услуга е в изобилие, разпределянето му става безусловно и без ограничения (освен доброволните, по лично убеждение или предпочитание) на индивидуалната консумация.
(Сравнете днешната ситуация с електроенергията в България: свръхпроизводство на ток... и високи сметки, ограничено потребление, като мярка за “стабилизиране” - изключване на скъпо построени и модернизирани генераторни мощности. От гледна точка на капиталистическите икономисти всичко е наред, те и либерализация на цените даже искат, но по логиката на здравия разум - апотеоз на абсурда.)
Това е пряката демокрация + обществена собственост. Накратко - АНАРХИЯ. Именно такова устройство на обществото предлага анархизмът. Прудон преди повече от 150 години е заложил на сътрудничеството, свободния договор и федерализма; Бакунин (съавтор на програмата на БРЦК) повече е обръщал внимание на начините за построяване на такова общество по революционен път (защото еволюционният дава предимство на привържениците на съществуващия строй, който им предоставя облаги тук и веднага, сред тези облаги е и психологическото усещане за собствена важност, превъзходство над останалите хора - избиване на комплекси с една дума), пак той решително откъсва анархизма от доктрините на Маркс, според който “социализмът” е просто държавен капитализъм (всесилна социална държава, която е собственик на всички ресурси, включително трудовите - тоест населението); Кропоткин довършва модела към началото на ХХ век и го формулира като “анархически комунизъм” (самият Маркс и марксистите не са описали как би могло да изглежда комунистическото общество, просто защото държавният капитализъм им е бил напълно достатъчен и партийно изгоден). През изминалия вече век други теоретици на анархизма са доказали принципната приложимост на модела на Кропоткин в съвремието, защото модерните технологии само улесняват реализацията му.
Единствената пречка пред тази реализация е капитализмът с нужната му като бияч и администратор държава (партии, бюрократични институции, репресивен апарат). Както и пречката, заложена от идеолозите на капитализма и държавността в масовото съзнание, че "нищо по-добро не е измислено". При това държавата и бизнесът активно се съпротивляват на промените – било като действие, било като мислене, без да се колебаят прилагат официални и мутренски репресии, засипват хората с лъжи и полуистини (една от които е представянето на сегашната “демокрация” като нещо повече от фактическото “народът царува на хартия, управляват го неговите самонатрапени избраници, при това без да го питат за нищо – само му искат гласа на изборите”).
И сега, след поредните избори, гледайки какво е станало и какво предстои, страхувайки се да си признаеш колко сили и надежди си похабил напразно, помисли за какво си струва наистина да пожертваш времето си и какво да предпочетеш, което е полезно ЛИЧНО за теб и за твоите емоционално и интелектуално близки хора.
.
Пряката демокрация най-добре работи в малки групи - 50, 200, 1000 души. В такива групи по-лесно се постига консенсус или наистина приемлив за всеки индивид компромис. Лесна е и процедурата по общо гласуване, резултатите са прозрачни и се знаят мотивите, целите и последиците от приетото решение. Когато има консенсус, логично е да няма нарушения, следователно липсва необходимост от нарочна принуда, от институции за надзор и репресии. Тоест “демо-крацията” (власт на народа) се превръща в НАРОДНО САМОУПРАВЛЕНИЕ, практика, различна от властта, винаги изискваща принуда. Намалява или на дело изчезва “вечното” противопоставяне между личността и обществото, защото 1) никой не говори от името на групата, освен самата нея; 2) всичко, което засяга един-двама души, се решава лично от тях и никой друг. Още повече, че самото понятие “общество” означава повече ВРЪЗКИТЕ, отношенията между личностите, отколкото механичното название на голяма група хора.
И понеже мащабите на най-висок социален и всякакъв друг КПД (коефициент на полезно действие) на пряката демокрация (народното самоуправление) са малки, работещият структурен модел за една област, страна, регион, континент и целия свят е ФЕДЕРАЛИЗМЪТ. Така както в самоуправляваща се общност колективът (групата) е съставен от еднакво свободни във волеизявлението и действията си личности, така и федерацията представлява колектив от еднакво свободни колективи (групи). Спойката между общностите в една федерация е Свободният договор: основните принципи на взаимодействие, конкретни локални особености, преки връзки между отделни групи, както и самостоятелно федериране на части от тези групи. Общностите тогава не са изолирани помежду си, а се припокриват, но всяка съхранява своята автономност относно избора как да живее, без това да води до конфликти. Конфликтите се изглаждат и дори предотвратяват на Общи граждански събрания или чрез преки споразумения между опонентите, а на федеративно ниво - на Общи събрания на регионални и по-широки федеративни съвети. Постоянните задачи изискват координационни институции, които пак не са власт, защото стриктно изпълняват волята на своите общности (иначе ги сменят начаса) и предлагат решения, които се одобряват пак от същите общности - пряко и без привилегировани посредници (било те специалисти, било просто амбициозни лидери с претенции за всичкологична компетентност). Разбира се, мнението на специалисти в дадена област (тези специалисти са пак една общност или федерация от групи съмишленици, школи ако щете) се взема под внимание, но решението винаги трябва да е колективно, доколкото то засяга колективни интереси и начин на живот. Което е и силен мотив за самообразование, за разширяване на мирогледа на всеки отделен човек - и щом такава потребност има, федерациите ще се погрижат да създават благоприятни условия за това, осигурявайки свободно време, инструктори, материална база, нужните информационни масиви.
Последица от федерирането в мащаба на цели народи е обезсмислянето на държавните граници, защото човешките и природните проблеми и предизвикателства не се разделят от линии по картата. Мястото на съседство на различни езиково-културни групи е място на общи проблеми, които трябва да се решават на място, а общите усилия ще спомагат за реално добросъседство, ще намалят напреженията, ще излекуват историческите рани, на които кой знае защо ни задължават да сме “верни” (т.е. да мразим съседа си за причинени от неговия дядо на нашия дядо обиди, притеснения, щети, я реални, я измислени).
Всичко това звучи прекрасно, но има едно обстоятелство, което “сипва пясък в механизма” на пряката демокрация. Народното самоуправление се затруднява от стопанската конкуренция (кой печели), от правото на собственост (кой владее), от начина на производство на блага (кой работи, кой командва), от схемата на разпределение на тези блага (кой колко и какво получава). Тези фактори, които всъщност са един (моделът “капитализъм”), неизбежно ще препятстват консенсуса. Социално разслоеното по доходи, начин за получаването им и притежавано имущество гражданство не може да се споразумее, освен по най-най-общи неща, изразени с често кухи лозунги, които на всичко отгоре се възприемат по различен начин от различните слоеве.
(Например “свобода, равенство, братство” се тълкува по най-противоречиви начини от работник, селянин, полицай, бизнесмен, чиновник, политик)
Именно поради несъвместимостта на интереси възниква нужда от упълномощен арбитър, който обаче има собствени интереси като обществен слой и затова не е безпристрастен - държавата. Комплекс от институции, на теория създаден да принуждава различните слоеве да правят взаимни отстъпки с цел избягване на конфликти, а на практика заемащ страната на по-имотните, по-богатите, по-агресивните, защото техните данъци и подкупи хранят служителите в институциите. Хем заема страна, хем не забравя и себе си, за да не се превръща в съвсем покорен слуга на богатите (от което идва практиката на бюрократичните диктатури). И след като в модела на пряката демокрация се появява държава, колкото и ограничена да е тя в пълномощията си, народовластието вече е кастрирано. Богатите имат всички възможности (даже и при хипотетичното отсъствие на държавен апарат) да осъществят със средствата си манипулиране на обществените решения, да окажат икономическа принуда, да подкупят, да финансират репресивни мерки. Дори да липсва официална държава, налице е ефективна власт (собственичеството), която свежда предимствата на прякото самоуправление до минимум. И само от традициите и сдържаността на имотните групи зависи добруването на мнозинството от гражданите.
Утре ако им скимне, могат да уморят от глад “излишните” (безработните, инвалидите, малцинствата).
Затова пряката демокрация е длъжна да контролира самата собственост, производството и разпределението, също както взема другите решения - чрез общи събрания, федериране на сдружения на производителите и на потребителите. Съвместно владеене на собствеността в интерес на всеки и всички, без привилегии, без дискриминация, с оглед на реалните индивидуални нужди. По този начин рязко намаляват или изчезват поводите за противопоставяне между хората, консенсусът става възможен, атмосферата на солидарност и взаимопомощ позволява всекиму да бъде свободен, без да накърнява свободата на ближни и далечни му люде. Конкуренцията остава единствено в сферата на идеите и мненията, които се борят да убедят гражданите в своята полезност и необходимост, вместо да се налагат чрез сила или нагласени обстоятелства. Такъв модел на владеене и стопанисване на територия, ресурси, инфраструктура, средства за производство, съхранение и рециклиране, мрежа за разпределение, предоставяне на услуги (включително здравни и образователни), информационни масиви - този модел е бил възможен с технологичната база още преди 100 години, камо ли сега с напредналите автоматизация, комуникации и обработка на информация. Липсата на конкуренция (борба за пазари) води до икономисване на ресурси, дава възможност за планирано производство без огромни излишъци (днес в света се похабява повече от половината произведена храна, като при това стотици милиони недояждат, а милиони умират от глад), за които после да се търси начин за рециклиране или да се отделя място за изхвърляне. Планирането, както всичко друго в “света на пряката демокрация”, става отдолу нагоре: общностите потребители поръчват нужните изделия, поддръжка и услуги, федерациите на производителите си разпределят работата и я извършват с поисканото качество, количество и в заявения срок. При това между производители и потребители се води постоянен диалог по въпросите на оптимизиране, замяна, съобразяване с обективни ограничения. И понеже производителите на едно са потребители на друго и обратно, съществува взаимно разбиране и обвързаност без използвачество.
Естествено, когато някакъв потребителски продукт или услуга е в изобилие, разпределянето му става безусловно и без ограничения (освен доброволните, по лично убеждение или предпочитание) на индивидуалната консумация.
(Сравнете днешната ситуация с електроенергията в България: свръхпроизводство на ток... и високи сметки, ограничено потребление, като мярка за “стабилизиране” - изключване на скъпо построени и модернизирани генераторни мощности. От гледна точка на капиталистическите икономисти всичко е наред, те и либерализация на цените даже искат, но по логиката на здравия разум - апотеоз на абсурда.)
Това е пряката демокрация + обществена собственост. Накратко - АНАРХИЯ. Именно такова устройство на обществото предлага анархизмът. Прудон преди повече от 150 години е заложил на сътрудничеството, свободния договор и федерализма; Бакунин (съавтор на програмата на БРЦК) повече е обръщал внимание на начините за построяване на такова общество по революционен път (защото еволюционният дава предимство на привържениците на съществуващия строй, който им предоставя облаги тук и веднага, сред тези облаги е и психологическото усещане за собствена важност, превъзходство над останалите хора - избиване на комплекси с една дума), пак той решително откъсва анархизма от доктрините на Маркс, според който “социализмът” е просто държавен капитализъм (всесилна социална държава, която е собственик на всички ресурси, включително трудовите - тоест населението); Кропоткин довършва модела към началото на ХХ век и го формулира като “анархически комунизъм” (самият Маркс и марксистите не са описали как би могло да изглежда комунистическото общество, просто защото държавният капитализъм им е бил напълно достатъчен и партийно изгоден). През изминалия вече век други теоретици на анархизма са доказали принципната приложимост на модела на Кропоткин в съвремието, защото модерните технологии само улесняват реализацията му.
Единствената пречка пред тази реализация е капитализмът с нужната му като бияч и администратор държава (партии, бюрократични институции, репресивен апарат). Както и пречката, заложена от идеолозите на капитализма и държавността в масовото съзнание, че "нищо по-добро не е измислено". При това държавата и бизнесът активно се съпротивляват на промените – било като действие, било като мислене, без да се колебаят прилагат официални и мутренски репресии, засипват хората с лъжи и полуистини (една от които е представянето на сегашната “демокрация” като нещо повече от фактическото “народът царува на хартия, управляват го неговите самонатрапени избраници, при това без да го питат за нищо – само му искат гласа на изборите”).
И сега, след поредните избори, гледайки какво е станало и какво предстои, страхувайки се да си признаеш колко сили и надежди си похабил напразно, помисли за какво си струва наистина да пожертваш времето си и какво да предпочетеш, което е полезно ЛИЧНО за теб и за твоите емоционално и интелектуално близки хора.
.
06 май 2013
Изборите - два съвета.
Съвет първи: не гласувай. Ако искаш да покажеш все пак, че не ти е все едно - пусни нарочно невалидна бюлетина. Макар че - пред кого ще покажеш? Властта не я интересува какво мислиш, интересува я какво правиш, а трябва да правиш онова, което тя нарежда. Иначе - мисли си каквото искаш, стига да не го приказваш гръмко.
Съвет втори: продай гласа си - ама наистина скъпо. Властта служи за печелене на пари. Парите дават власт. Заради това е цялото натискане на партиите да управляват народа - както се управлява дойна крава. С тази разлика, че кравите поне ги пасат, чистят им, грижат се за тях. "Грижите" обаче на коя да е държава за поданиците винаги е по-малка от плановете й за издояване.
И щом те подтикват да им дадеш гласа си, който после ще осребрят на твой гръб - нека си платят. Така че да ти стигне да си платиш вересията в селската бакалия, сметките за тока и да му удариш един купон като за последно - нищо чудно наистина да ти е за последно, понеже след изборите правителството ще те изтупа като брашнян чувал, за да си върне инвестициите, и то с лихва.
А ако ти е писнало да те тупат - купи си пушка или две с парите, взети от партийците. И като дойдат да си вземат лихвата - дай им я в олово и бъди щедър.
Ако обаче смяташ, че си ДЛЪЖЕН да си дадеш гласа безплатно, не се сърди после, че са те изиграли отново. Властта е враг. Няма да ти върне жеста, освен ако не се включиш в нея. Ама местата там са ограничени, колкото и да се буташ - не е сигурно, че ще те пуснат на софрата. И пак ще си патиш, подлъган от демагогемата "по-добро не е измислено". ТЕ не са измислили, а ти не си по-глупав от тях, колкото и да ти го натякват.
.
23 февруари 2013
НЕпротестна ДЕКЛАРАЦИЯ
В неделя излизам на протеста – официално.
За да непротестирам. Нямам и искания.
Протестите винаги са насочени срещу някого или нещо – с подтекст НЯКОЙ (не ние) да оправи забелязаната нередност или направо безобразие. Исканията – и те предполагат НЯКОЙ външен фактор да се намеси и “да вземе мерки”. Затова не правя протест, затова не излагам искания. Привърженик съм на прякото действие. Има нередност – старая се да я поправя. Ако не мога сам, приканвам съгласните с мен да се включат в поправянето, като поправянето често иска отначало пълно разрушение на източника на белята. Иначе поправките стават хронични, мъчителни, безплодни – бутане на Сизифов камък.
И така, не протестирам, не отправям искания. Имам призив към хората, които могат да чуят и желаят да разберат какво предлагам.
Днес обществото ни се лута. Не цялото – привилегированата част от него прекрасно знае какво иска и си е утъпкала пътечки (цели магистрали) как да си го вземе, било направо и брутално, било прикрито и с измама. Останалите граждани на страната ни наистина се лутат в мъглата на когнитивния дисонанс. Казано на разбираем език – в мъглата на обърканите си мисли. Отчасти тази обърканост е “заслуга” на управниците и медиите. Отчасти – страх на всеки от нас да мисли докрай. За някои пък мисленето е трудно поради мързел.
Приносът към мисловното объркване от страна на властващите се състои в подмяна на понятията. Логично е: ако не искаш подчинените да се борят за свобода, компрометирай самия термин “свобода”. Ерик Блеър (Джордж Оруел) го е забелязал и описал в романа “1984”: свободата е робство, мирът е война, истината е лъжа. Най-широко разпространеното у нас объркване е, че смятаме “държава”, “страна”, “народ” за синоними. Те не са. Държавата е машината от бюрократични институции, които яздят народа. Страната е територията, на която народът е употребяван от държавата. Държавата служи на богатите (кой е забогатял честно?), защитава тяхното богатство, тяхното право да отнемат права на по-бедните, да ги ограбват според удобни за тях закони.
Това е главният ми призив. Нека не се подлъгваме на постлани кръгли маси, нека не храним илюзии за “граждански контрол над институции”. Партийният модел е изчерпан – казват го протестиращите днес улици и площади. Но щом е изчерпан той, значи е изчерпан и парламентът – поначало инструмент за партийни игри. Изчерпана е самата система за представително управление, ако изобщо някога е имала потенциала да защитава интересите на всички граждани. Затова аз съм за пряко самоуправление. За подобрен “Исландски модел”. За подобрен “Швейцарски модел”. Подобрен чрез социализация на собствеността. Но нека на този етап започнем с прякото самоуправление, въпросът за собствеността ще се постави сам – и то остро.
---
Сега, чисто технически. Излизам сам със своите призиви. Индивидуална изява. Не искам да крещя и скандирам – това е хлапашко. Не искам да вдигам шум, да се бия с полицаи или идеологически опоненти. Шумът не е аргумент, нито прави истината по-истинска. За бой още не е дошло време – и дано не дойде. Дано, ама надали... Нямам и особено желание да споря – за спор са необходими две съизмеримо информирани за предмета на спора страни. А повечето потенциални спорещи с мен се намират в състоянието на когнитивен дисонанс: искат хем държава, хем да е справедлива; хем самоуправление, хем правителство; хем власт, хем свобода – взаимно изключващи се неща. Коктейл-компромис между каца с мед и канче катран.
Затова (засега) просто излизам с призивите си – да ги видят. Излизам под черно знаме – защото черното е противоположно на бялото капитулантско, противоположно на цветните държавни, а и защото животът ни наистина е станал черен. Знамето на анархизма.
Който иска да се присъедини към моята акция на некреслив и ненасилствен призив, защото споделя моите възгледи, защото е съгласен с тези лозунги и този транспарант – да заповяда в градинката пред “Кристал” в 10:15 часа в неделя, 24 февруари 2013.
Който просто държи да мине да ми каже “здрасти”, без да е съгласен с мен, ще си кажем “здрасти” – и всеки по пътя си.
Благодаря за вниманието.
За да непротестирам. Нямам и искания.
Протестите винаги са насочени срещу някого или нещо – с подтекст НЯКОЙ (не ние) да оправи забелязаната нередност или направо безобразие. Исканията – и те предполагат НЯКОЙ външен фактор да се намеси и “да вземе мерки”. Затова не правя протест, затова не излагам искания. Привърженик съм на прякото действие. Има нередност – старая се да я поправя. Ако не мога сам, приканвам съгласните с мен да се включат в поправянето, като поправянето често иска отначало пълно разрушение на източника на белята. Иначе поправките стават хронични, мъчителни, безплодни – бутане на Сизифов камък.
И така, не протестирам, не отправям искания. Имам призив към хората, които могат да чуят и желаят да разберат какво предлагам.
Днес обществото ни се лута. Не цялото – привилегированата част от него прекрасно знае какво иска и си е утъпкала пътечки (цели магистрали) как да си го вземе, било направо и брутално, било прикрито и с измама. Останалите граждани на страната ни наистина се лутат в мъглата на когнитивния дисонанс. Казано на разбираем език – в мъглата на обърканите си мисли. Отчасти тази обърканост е “заслуга” на управниците и медиите. Отчасти – страх на всеки от нас да мисли докрай. За някои пък мисленето е трудно поради мързел.
Приносът към мисловното объркване от страна на властващите се състои в подмяна на понятията. Логично е: ако не искаш подчинените да се борят за свобода, компрометирай самия термин “свобода”. Ерик Блеър (Джордж Оруел) го е забелязал и описал в романа “1984”: свободата е робство, мирът е война, истината е лъжа. Най-широко разпространеното у нас объркване е, че смятаме “държава”, “страна”, “народ” за синоними. Те не са. Държавата е машината от бюрократични институции, които яздят народа. Страната е територията, на която народът е употребяван от държавата. Държавата служи на богатите (кой е забогатял честно?), защитава тяхното богатство, тяхното право да отнемат права на по-бедните, да ги ограбват според удобни за тях закони.
Това е главният ми призив. Нека не се подлъгваме на постлани кръгли маси, нека не храним илюзии за “граждански контрол над институции”. Партийният модел е изчерпан – казват го протестиращите днес улици и площади. Но щом е изчерпан той, значи е изчерпан и парламентът – поначало инструмент за партийни игри. Изчерпана е самата система за представително управление, ако изобщо някога е имала потенциала да защитава интересите на всички граждани. Затова аз съм за пряко самоуправление. За подобрен “Исландски модел”. За подобрен “Швейцарски модел”. Подобрен чрез социализация на собствеността. Но нека на този етап започнем с прякото самоуправление, въпросът за собствеността ще се постави сам – и то остро.
---
Сега, чисто технически. Излизам сам със своите призиви. Индивидуална изява. Не искам да крещя и скандирам – това е хлапашко. Не искам да вдигам шум, да се бия с полицаи или идеологически опоненти. Шумът не е аргумент, нито прави истината по-истинска. За бой още не е дошло време – и дано не дойде. Дано, ама надали... Нямам и особено желание да споря – за спор са необходими две съизмеримо информирани за предмета на спора страни. А повечето потенциални спорещи с мен се намират в състоянието на когнитивен дисонанс: искат хем държава, хем да е справедлива; хем самоуправление, хем правителство; хем власт, хем свобода – взаимно изключващи се неща. Коктейл-компромис между каца с мед и канче катран.
Затова (засега) просто излизам с призивите си – да ги видят. Излизам под черно знаме – защото черното е противоположно на бялото капитулантско, противоположно на цветните държавни, а и защото животът ни наистина е станал черен. Знамето на анархизма.
Който иска да се присъедини към моята акция на некреслив и ненасилствен призив, защото споделя моите възгледи, защото е съгласен с тези лозунги и този транспарант – да заповяда в градинката пред “Кристал” в 10:15 часа в неделя, 24 февруари 2013.
Който просто държи да мине да ми каже “здрасти”, без да е съгласен с мен, ще си кажем “здрасти” – и всеки по пътя си.
Благодаря за вниманието.
19 февруари 2013
ЧЕСТВАНЕ?
Днес официална България чества годишнина от екзекуцията на Левски.
С други думи - радва се, че днес няма друг като него.
А кой скърби?
Кой смята, че делото на Левски още не е довършено?
С други думи - радва се, че днес няма друг като него.
А кой скърби?
Кой смята, че делото на Левски още не е довършено?
18 февруари 2013
След Дянков - и останалите
статия по въпроса от колегата Хасан Девринджи, откъс:
министър Дянков е институционално мъртъв. Покойният остави богато материално и духовно наследство: финансова стабилност и редица изключително точни изказвания. Например, че академиците от БАН били феодални старчета. Лъжа ли е? ... Или фразата, че опозицията е “пяна, неспособна на каквото и да е”? Нима е далеч от истината? Опозицията едно време беше на власт. Резултати?
...
... на господин Симеон Дянков – искрените ми поздравления. Щом неговата зла институционална половина умря, значи човешкото у него има шанс да се пребори и с останалите социопатични наклонности в себе си. Да се зарадва на живота. Да обърне повече внимание на семейството си. Да, труден и дълъг е пътят към Светлата страна на Силата, ама щом и Дарт Вейдър се справи в последния епизод, Дянков ли няма да успее!
Не, уважаеми читатели, тези ми слова не са подигравка. Като анархист, аз наистина съм убеден, че всеки човек заслужава да е свободен, в това число и от фаталния натиск на социалната среда (морал, традиции, предразсъдъци) да върши зло, да избира или да бъде телето, или касапина, без никаква трета възможност. Като анархист, аз съм готов да воювам за всяка личност – против нейните антисоциални действия, против нейната ролята на потисник, насилник, грабител… абе Дянков. Макар че надали той е най-лошият от всички останали. Лоша и вредна е властта. Тя мачка управляваните и превръща управляващите в изроди.
Нека бъдем човечни – и изродите заслужават избавление. Щото ако ги утрепем всички, има опасност тая планета да опустее…
14 февруари 2013
12 февруари 2013
Електрически протести
май ще стане горещо в темата за "електро"-листовките...
накратко позицията ми:
- държавата изнася ток;
- вътрешното потребление е скъпо;
- сметките са безочливо надути и обосновани с лъжи и увъртания.
Извод: НЕ ПЛАЩАЙТЕ. Нека плащат онези, които години наред ни ограбват и удушват с бесилото на мизерията.
Не давайте да ви изключват от мрежата. Само не забравяйте, че редовите служители на енергийните монополисти не са по-цъфнали от нас. Затова - разберете се с тях, дайте им оправдание за пред началниците за "неизпълнение на служебните задължения". Не е нужно пострадалите от държавния и капиталистически произвол да се дърлят помежду си, а същинските виновници да минават метър - и без това чувството за солидарност в нашето общество е доста смазано.
един цитат от Ерих Фром:
още материал по въпроса - в Седмичника на "СМ".
.
накратко позицията ми:
- държавата изнася ток;
- вътрешното потребление е скъпо;
- сметките са безочливо надути и обосновани с лъжи и увъртания.
Извод: НЕ ПЛАЩАЙТЕ. Нека плащат онези, които години наред ни ограбват и удушват с бесилото на мизерията.
Не давайте да ви изключват от мрежата. Само не забравяйте, че редовите служители на енергийните монополисти не са по-цъфнали от нас. Затова - разберете се с тях, дайте им оправдание за пред началниците за "неизпълнение на служебните задължения". Не е нужно пострадалите от държавния и капиталистически произвол да се дърлят помежду си, а същинските виновници да минават метър - и без това чувството за солидарност в нашето общество е доста смазано.
един цитат от Ерих Фром:
Съвременният капитал се нуждае от хора, които се чувстват свободни и независими, не са подчинени на някакъв авторитет, принцип или съвест — и въпреки това имат желание да бъдат командвани, да правят онова, което се очаква от тях, да се вместват в социалната машина без сътресения. Хора, които могат да бъдат управлявани без употреба на сила, ръководени без лидер, насочвани без определена цел, с изключение на една: да работят добре, да не спират, да действат, да напредват.
Какъв е резултатът? Съвременният човек е отчужден от себе си, от своите събратя, от природата.
Той е превърнат в стока, оценява житейската си енергия като капиталовложение, което трябва да му донесе максимална печалба в рамките на съществуващите пазарни условия. Човешките отношения са предимно отношения между отчуждени един от друг автомати, всеки от които се грижи за сигурността си, не се отделя от стадото, не се различава от него по мисъл, чувство и действие.
Докато се стреми да бъде по-близо до останалите, всеки си остава изключително самотен, обзет от дълбоко чувство на несигурност, тревога и вина, което се проявява винаги, щом не може да се преодолее самотата.
...
Днешното щастие на човека се състои в „уреждане на забавления“. То се свежда до потребителско задоволяване и „вкарване“ на стоки, пейзажи, храна, напитки, цигари, хора, беседи, книги, филми — всичко се консумира, поглъща. Светът представлява огромен обект за нашите апетити — голяма ябълка, голяма бутилка, голяма гръд; ние сме кърмачета, вечно очакващи, надяващи се — и вечно разочаровани. Нашият характер е инсталиран да обменя, да получава, да прави разменна търговия и да консумира; всичко, духовните и материалните ценности, стават обект на размяна и на потребление.
още материал по въпроса - в Седмичника на "СМ".
.
22 януари 2013
пак за Референдума
статия от "Свободна мисъл" с малко съкращения, пълната версия - по линка:
Референдумите работят успешно, само когато служат за пълното решаване на някаква обществена задача с мненията и силите на максимално широк кръг хора. В условията на представителна „демокрация“ допитването до народа е измама.
За да имат хората мнение за някоя технология, както в случая – получаване на енергия от радиоактивни вещества, е необходимо да притежават поне минимум знания, за да не бъдат излъгани от рекламаджиите.
Нека помислим какви последици поемаме върху себе си, ако кажем „ДА“ или „НЕ“. И дали само това са възможните отговори?
Кастрираният вот
Прикачен към системата на представителната демокрация, референдумът не е нищо повече от „малки избори“ с цялата им лъжа и манипулации. ...
За да съществува истински контрол на населението над проблемите, които пряко ги засягат, референдумът следва да бъде с много степени. ...
Технологичната страна
Няма поначало „лоша“ технология. Вредна за обществото или опасна за околната среда я прави начинът на инженерно изпълнение, който пък зависи от социално-икономическия модел. Вредността на една технология зависи от това кой я използва, за какво и как. ...
Алтернативните на ядрените и класическите централи от своя страна изискват големи промени в цялата използвана в бита и производството техника. Капитализмът няма интерес да предприема подобни рискове, а на държавата ѝ е добре и така – тя своето си го взема.
Накрая: ядрената програма е корпоративен проект с възможности за кражба на народни пари – веднъж откраднати чрез данъци, после откраднати от пещерата на разбойника, т. е. от държавната хазна. Но и другите енергийни проекти представляват същото.
Две или повече възможности?
Можем да идем ш да кажем „ДА“.
По този начин делегираме правомощия на едната от две лобистки групировки за облажване от ядрените проекти, изпълнени от близки им предприемачи. Одобряваме остаряла схема за получаване на енергия от разпадането на атомните ядра, също както компютърната индустрия в Правец беше заложила на вече изчерпан откъм перспективи хардуер. С една дума – даваме предимство на една от двете олигархични групировки, всяка една от тях ни стриже и дере по свой начин, само че крайният резултат е един и същ – остригани и одрани.
А на какво можем да кажем „НЕ“?
На запазването на технологичното ниво на страната, на все още сравнително евтината енергия. Развързваме ръцете на технологиите, които замърсяват още повече. Добивът на въглища, петрол, газ никак не е екологичен. Подхранваме илюзията в чудодейността на други технологии, които са толкова скъпи, че убиват ефекта от спестеното замърсяване при производство на ток, защото самото производство например на слънчеви батерии никак не е екологично чисто.
Зависимостта от доставки на гориво от чужбина и в двата случая е еднаква. ...
Независимо от избрания отговор в бюлетината, с участието си в референдума даваме коз на управниците да си измият ръцете, да не поемат отговорността. Те пак ще решат подробностите така, както на тях им е изгодно, а ще развяват нашето одобрение като индулгенция.
Само прякото действие, само прякото решаване на ВСИЧКИ детайли от един толкова комплексен проект може да даде трайни и социално перспективни решения. За което е нужно вникване в същината на проблема. Нужни са научно-технически знания. Никак не е случайно, че образователното ниво запада от години наред. Властта не иска да разбираме нещата, иска само да ги одобряваме – или заклеймяваме, според сведената по медиите заповед.
Насъщният интерес на крайния потребител е да получава ток на ниска цена (или даром вследствие на победа на една социална революция), без той да върви в комплект с вредни последици върху средата на обитаване на човека. Специалистите няма да решат този проблем в полза на потребителя, защото получават заплатите си от бизнеса, от държавата, а интересите на тези два паразита с претенции да контролират градивно производителните усилия на обществото НЕ СЪВПАДАТ с това, което нормалният непривилегирован гражданин желае. Тези производителни усилия могат да бъдат координирани по друг механизъм, изгоден за всекиго и за всички наведнъж – механизмът на безвластието. Бонусът към този механизъм е солидарната и справедлива система за разпределение на благата между хората, отново чрез пряко участие на всеки. А сегашната система за разпределение е в ръцете на търговците, собственици на произведения с ръцете на потребителите продукт. Сегашната система на производство е ориентирана към печелене от предоставянето на този продукт на най-платежоспособните, не на най-нуждаещите се от него.
Участието в референдума укрепва порочното сегашно състояние на нещата.
Саботирането на референдума дава шанс, явява се първа стъпка, за изграждането на нов тип общество, което поставя на преден план личната свобода и така гарантира далеч по-сигурно както справедливостта, така и безопасността на всяко едно начинание.
Мислете как ще постъпите, използвайте свободата си да действате така, както сте убедени, че е добре. •
Васил Арапов
и някои мои коментари при Калин
Референдумите работят успешно, само когато служат за пълното решаване на някаква обществена задача с мненията и силите на максимално широк кръг хора. В условията на представителна „демокрация“ допитването до народа е измама.
За да имат хората мнение за някоя технология, както в случая – получаване на енергия от радиоактивни вещества, е необходимо да притежават поне минимум знания, за да не бъдат излъгани от рекламаджиите.
Нека помислим какви последици поемаме върху себе си, ако кажем „ДА“ или „НЕ“. И дали само това са възможните отговори?
Кастрираният вот
Прикачен към системата на представителната демокрация, референдумът не е нищо повече от „малки избори“ с цялата им лъжа и манипулации. ...
За да съществува истински контрол на населението над проблемите, които пряко ги засягат, референдумът следва да бъде с много степени. ...
Технологичната страна
Няма поначало „лоша“ технология. Вредна за обществото или опасна за околната среда я прави начинът на инженерно изпълнение, който пък зависи от социално-икономическия модел. Вредността на една технология зависи от това кой я използва, за какво и как. ...
Алтернативните на ядрените и класическите централи от своя страна изискват големи промени в цялата използвана в бита и производството техника. Капитализмът няма интерес да предприема подобни рискове, а на държавата ѝ е добре и така – тя своето си го взема.
Накрая: ядрената програма е корпоративен проект с възможности за кражба на народни пари – веднъж откраднати чрез данъци, после откраднати от пещерата на разбойника, т. е. от държавната хазна. Но и другите енергийни проекти представляват същото.
Две или повече възможности?
Можем да идем ш да кажем „ДА“.
По този начин делегираме правомощия на едната от две лобистки групировки за облажване от ядрените проекти, изпълнени от близки им предприемачи. Одобряваме остаряла схема за получаване на енергия от разпадането на атомните ядра, също както компютърната индустрия в Правец беше заложила на вече изчерпан откъм перспективи хардуер. С една дума – даваме предимство на една от двете олигархични групировки, всяка една от тях ни стриже и дере по свой начин, само че крайният резултат е един и същ – остригани и одрани.
А на какво можем да кажем „НЕ“?
На запазването на технологичното ниво на страната, на все още сравнително евтината енергия. Развързваме ръцете на технологиите, които замърсяват още повече. Добивът на въглища, петрол, газ никак не е екологичен. Подхранваме илюзията в чудодейността на други технологии, които са толкова скъпи, че убиват ефекта от спестеното замърсяване при производство на ток, защото самото производство например на слънчеви батерии никак не е екологично чисто.
Зависимостта от доставки на гориво от чужбина и в двата случая е еднаква. ...
Независимо от избрания отговор в бюлетината, с участието си в референдума даваме коз на управниците да си измият ръцете, да не поемат отговорността. Те пак ще решат подробностите така, както на тях им е изгодно, а ще развяват нашето одобрение като индулгенция.
Само прякото действие, само прякото решаване на ВСИЧКИ детайли от един толкова комплексен проект може да даде трайни и социално перспективни решения. За което е нужно вникване в същината на проблема. Нужни са научно-технически знания. Никак не е случайно, че образователното ниво запада от години наред. Властта не иска да разбираме нещата, иска само да ги одобряваме – или заклеймяваме, според сведената по медиите заповед.
Насъщният интерес на крайния потребител е да получава ток на ниска цена (или даром вследствие на победа на една социална революция), без той да върви в комплект с вредни последици върху средата на обитаване на човека. Специалистите няма да решат този проблем в полза на потребителя, защото получават заплатите си от бизнеса, от държавата, а интересите на тези два паразита с претенции да контролират градивно производителните усилия на обществото НЕ СЪВПАДАТ с това, което нормалният непривилегирован гражданин желае. Тези производителни усилия могат да бъдат координирани по друг механизъм, изгоден за всекиго и за всички наведнъж – механизмът на безвластието. Бонусът към този механизъм е солидарната и справедлива система за разпределение на благата между хората, отново чрез пряко участие на всеки. А сегашната система за разпределение е в ръцете на търговците, собственици на произведения с ръцете на потребителите продукт. Сегашната система на производство е ориентирана към печелене от предоставянето на този продукт на най-платежоспособните, не на най-нуждаещите се от него.
Участието в референдума укрепва порочното сегашно състояние на нещата.
Саботирането на референдума дава шанс, явява се първа стъпка, за изграждането на нов тип общество, което поставя на преден план личната свобода и така гарантира далеч по-сигурно както справедливостта, така и безопасността на всяко едно начинание.
Мислете как ще постъпите, използвайте свободата си да действате така, както сте убедени, че е добре. •
Васил Арапов
и някои мои коментари при Калин
19 януари 2013
изводи от атентата (?) срещу Доган
засега най-очевидният е: носете ДВА пистолета.
Или револвер.
Нer zaman iki silah taşır!
Или револвер.
Нer zaman iki silah taşır!
16 януари 2013
казусът "Пайнър"
очевидните изводи:
1) в бизнес-отношение простотията е по-печеливша; докато добрият вкус означава духовно и интелектуално усилие.
2) поощряването на простотията е полезна за властта (на политиците и бизнесмените) инвестиция - простият и невежият индивид е по-лесно управляем, по-трудно се солидаризира с околните, за да отстоява свободата си;
3) интересът на политическата и икономическата власт е да разполага и с идеологическа (духовна, мирогледна) доминация - и тук чалгата върши идеалната работа, като набива в главата определени "ценности"; програмираното с тях съзнание е лоялно към съществуващия ред и е склонно да се движи в определените му коловози от рода на "парите не миришат", "няма безплатен обяд", "приятелството е приятелство, ама сиренето се плаща", "съседът (колегата, роднината) е конкурент", "бедни са само мързеливите", "всеки сам за себе си", "като си умен, къде са ти парите" и др. подобни бисери на дребнавия буржоазен манталитет в концентриран вид.
поводи за недоволство:
1) щом "Пайнър" е печеливша фирма (даже да се престорим, че не е пералня за мутренски пари), защо й се дават средства за "повишаване на конкурентната способност"? За да монополизира съответните пазари ли?
2) щом "Пайнър" е богат бизнес-проект, значи има ресурси да си състави конкурсната програма така, че да се хареса на спонсорите - но от същото са лишени по-бедни инициативи. Субсидирането пак ли става по принципа "пари при пари отиват"?
3) щом се твърди, че "Пайнър" е популярна с продукта си фирма, защо е нужно някакви неизвестни господа (надали повече от дузина на брой) от българските институции да решават, че заслужава отпуснатото от ЕС финансиране? Не би ли трябвало да има друг механизъм, който да отчита именно популярността сред потребителите, а не да зависи от преценката на един файтон хора?
дистанциране:
1) хленчът на оставените без копанката с помийка "дейци на културата" е жалка; те даже не могат свястно да обосноват от какво са недоволни, обидени, ощетени.
2) ако толкова силно желаят да възпитават у хората здрав вкус и чувство за естетика, трябва да действат, не да леят сълзи и сополи.
3) ако са решени да действат, трябва да им стане ясно, че от ОЧЕВИДНИТЕ ИЗВОДИ (в началото на този запис) следва: в рамките на сегашната система нямат шанс, особено след като и елитите си падат по простотията (не е като по времето на Моцарт да се радваш на царско меценатство). Значи от промяна се нуждаят всички компоненти на сегашната система, започвайки от предучилищното възпитание на децата, от възможността на родителите да обърнат на чедата си нужното внимание, както и да имат достъпа до всички плодове на местната и световна култура. Иначе културата като такава ще бъде изместена от заместващия продукт, ширещата се навред по планетата ни простотия, кухост в лъскава опаковка.
1) в бизнес-отношение простотията е по-печеливша; докато добрият вкус означава духовно и интелектуално усилие.
2) поощряването на простотията е полезна за властта (на политиците и бизнесмените) инвестиция - простият и невежият индивид е по-лесно управляем, по-трудно се солидаризира с околните, за да отстоява свободата си;
3) интересът на политическата и икономическата власт е да разполага и с идеологическа (духовна, мирогледна) доминация - и тук чалгата върши идеалната работа, като набива в главата определени "ценности"; програмираното с тях съзнание е лоялно към съществуващия ред и е склонно да се движи в определените му коловози от рода на "парите не миришат", "няма безплатен обяд", "приятелството е приятелство, ама сиренето се плаща", "съседът (колегата, роднината) е конкурент", "бедни са само мързеливите", "всеки сам за себе си", "като си умен, къде са ти парите" и др. подобни бисери на дребнавия буржоазен манталитет в концентриран вид.
поводи за недоволство:
1) щом "Пайнър" е печеливша фирма (даже да се престорим, че не е пералня за мутренски пари), защо й се дават средства за "повишаване на конкурентната способност"? За да монополизира съответните пазари ли?
2) щом "Пайнър" е богат бизнес-проект, значи има ресурси да си състави конкурсната програма така, че да се хареса на спонсорите - но от същото са лишени по-бедни инициативи. Субсидирането пак ли става по принципа "пари при пари отиват"?
3) щом се твърди, че "Пайнър" е популярна с продукта си фирма, защо е нужно някакви неизвестни господа (надали повече от дузина на брой) от българските институции да решават, че заслужава отпуснатото от ЕС финансиране? Не би ли трябвало да има друг механизъм, който да отчита именно популярността сред потребителите, а не да зависи от преценката на един файтон хора?
дистанциране:
1) хленчът на оставените без копанката с помийка "дейци на културата" е жалка; те даже не могат свястно да обосноват от какво са недоволни, обидени, ощетени.
2) ако толкова силно желаят да възпитават у хората здрав вкус и чувство за естетика, трябва да действат, не да леят сълзи и сополи.
3) ако са решени да действат, трябва да им стане ясно, че от ОЧЕВИДНИТЕ ИЗВОДИ (в началото на този запис) следва: в рамките на сегашната система нямат шанс, особено след като и елитите си падат по простотията (не е като по времето на Моцарт да се радваш на царско меценатство). Значи от промяна се нуждаят всички компоненти на сегашната система, започвайки от предучилищното възпитание на децата, от възможността на родителите да обърнат на чедата си нужното внимание, както и да имат достъпа до всички плодове на местната и световна култура. Иначе културата като такава ще бъде изместена от заместващия продукт, ширещата се навред по планетата ни простотия, кухост в лъскава опаковка.
Защо сегашната позиция на екозащитниците е губеща
Защото разчита на държавата. Ограничава се в рамките на законите. Уповава на някакво миражно "участие на гражданите в управлението". Разчита на съдебната система и на интересите на т.нар. "неправителствени организации" (НПО). Мечтае за обединение на гражданите без разлика на социално положение и партийност.
Докато реалността е, че капиталистическата система, чийто страж е държавата, нито я интересува защитата на природата, нито може да си позволи да опазва околната среда. Защото околната среда е ресурс, от който черпи, за да участва в конкурентната игра на бизнеса, а от тази игра държавата стриже данъци, за да захранва политико-чиновническата класа. Същите ловци на пари са и повечето НПО.
Но не само държавата и пазарната икономика са врагове на екологията. Неволен враг на природата стават и самите граждани - пак под натиска на стопанския и политически модел в страната - отражение на световния модел. В условията на пазара гражданите имат пряк интерес да грабят от околната среда. Например, населението в Банско желае изграждане на курортни съоръжения, това ще е сравнително лесен поминък, доходи, възможност да се плащат сметки и да се купува насъщния. Алтернативата е да се мре от глад - или да се емигрира някъде, където предлагат работа.
Екотуризъм? Първо, екотуризмът е доста съмнителна концепция. На дело е заместител на обикновеното село с дядовата къща или бунгалото на бащата в някоя вилна зона. Петимните за екологичен туризъм защо не отидат там? Ако нямат семейни имоти, някой техен познат ще има, ако нямат такива познати - обезлюдените села-призраци и разпадащите се вилни зони у нас са предостатъчно. Хем ще изчистят планините боклуци в деретата, към които излизат задните части на дворовете.
Второ, екотуризмът затова е "еко", защото не може да съществува под формата на спално-развлекателни концентратори на човешката маса на туристите. Колко екохотела могат да се съберат на единица площ? За да има поминък за всички хотелиери, ще трябва да се застрои всичко, цялото землище. Или на малка площ да се вдигнат многоетажни кошери с изглед към "девствена природа" през прозореца - нещо очевидно не-екотуристично. Ама и застроена с малки "екокъщи" планина също не е еко, а имитация на екологичност. А и ще иска допълнителни площи за заведения, развлекателни съоръжения, градини, паркинги, инфраструктури ток, вода, канализация, пътища.
Така концентрираният многоетажен туризъм се оказва по-изгоден и лесен за построяване и стопанисване (извличане на печалба) от гледна точка на местното население. При това предимство получават собствениците на използваните за строежи терени. Хейде, нека предположим, че чувството за местна солидарност ще доведе до някаква система от частни споразумения, така че всички да получат пай от туристическата торта - кой като сигурна работа, кой като компенсация за разположен на непечелившо място имот, кой като съдружие в хотела или механата на съседа.
При това положение природата се оказва експлоатирана и "обезправена".
Активистът Андрей Ковачев заяви в едно радиоинтервю, че "държавата да дойде и да спре безобразието". Хубаво, ама защо да го спира? Пустеещата и неприкосновена територия на природния парк не й носи никакви постъпления в бюджета, нито дава на чиновници и политици мегдан за корупционно задоволяване на вродената им лакомия - вродена, защото ако не бяха алчни, не биха станали политици и бюрократи, не биха се натискали за тези постове и топли бюрца. Зона на екотуризъм, заради скромния си капацитет да обслужва туристи, е източник пак на минимални приходи за политическата класа. Обаче концентрираните многоетажни туристически обекти, веднъж че ще нахранят фирмите-изпълнители и технически поддръжки, след което съществено ще напълнят хазната с най-различни данъци, особено ДДС и акцизи, които са основните приходни пера в бюджета.
Затова, когато анархистите казваме, че премахването на държавната власт трябва да се случи, добавяме, че следва да се откажем и от парично-стоковите отношения, защото преследването на богатство в условията на липса на репресивна и организираща машина ще доведе до още повече произвол и насилие в социално отношение, както и повече ограбване на природата.
А за еколозите, които разчитат на държавната принуда, за да съхранят природата, остава сериозното съмнение, че тласкат обществото към диктатура, но закичена със "зелена" идеология, граничеща с религиозен фанатизъм, култ към "Майката Природа", който заслужава човешки жертвоприношения. По преценка на привилегированите жреци на тази идеология, разбира се.
.
Докато реалността е, че капиталистическата система, чийто страж е държавата, нито я интересува защитата на природата, нито може да си позволи да опазва околната среда. Защото околната среда е ресурс, от който черпи, за да участва в конкурентната игра на бизнеса, а от тази игра държавата стриже данъци, за да захранва политико-чиновническата класа. Същите ловци на пари са и повечето НПО.
Но не само държавата и пазарната икономика са врагове на екологията. Неволен враг на природата стават и самите граждани - пак под натиска на стопанския и политически модел в страната - отражение на световния модел. В условията на пазара гражданите имат пряк интерес да грабят от околната среда. Например, населението в Банско желае изграждане на курортни съоръжения, това ще е сравнително лесен поминък, доходи, възможност да се плащат сметки и да се купува насъщния. Алтернативата е да се мре от глад - или да се емигрира някъде, където предлагат работа.
Екотуризъм? Първо, екотуризмът е доста съмнителна концепция. На дело е заместител на обикновеното село с дядовата къща или бунгалото на бащата в някоя вилна зона. Петимните за екологичен туризъм защо не отидат там? Ако нямат семейни имоти, някой техен познат ще има, ако нямат такива познати - обезлюдените села-призраци и разпадащите се вилни зони у нас са предостатъчно. Хем ще изчистят планините боклуци в деретата, към които излизат задните части на дворовете.
Второ, екотуризмът затова е "еко", защото не може да съществува под формата на спално-развлекателни концентратори на човешката маса на туристите. Колко екохотела могат да се съберат на единица площ? За да има поминък за всички хотелиери, ще трябва да се застрои всичко, цялото землище. Или на малка площ да се вдигнат многоетажни кошери с изглед към "девствена природа" през прозореца - нещо очевидно не-екотуристично. Ама и застроена с малки "екокъщи" планина също не е еко, а имитация на екологичност. А и ще иска допълнителни площи за заведения, развлекателни съоръжения, градини, паркинги, инфраструктури ток, вода, канализация, пътища.
Така концентрираният многоетажен туризъм се оказва по-изгоден и лесен за построяване и стопанисване (извличане на печалба) от гледна точка на местното население. При това предимство получават собствениците на използваните за строежи терени. Хейде, нека предположим, че чувството за местна солидарност ще доведе до някаква система от частни споразумения, така че всички да получат пай от туристическата торта - кой като сигурна работа, кой като компенсация за разположен на непечелившо място имот, кой като съдружие в хотела или механата на съседа.
При това положение природата се оказва експлоатирана и "обезправена".
Активистът Андрей Ковачев заяви в едно радиоинтервю, че "държавата да дойде и да спре безобразието". Хубаво, ама защо да го спира? Пустеещата и неприкосновена територия на природния парк не й носи никакви постъпления в бюджета, нито дава на чиновници и политици мегдан за корупционно задоволяване на вродената им лакомия - вродена, защото ако не бяха алчни, не биха станали политици и бюрократи, не биха се натискали за тези постове и топли бюрца. Зона на екотуризъм, заради скромния си капацитет да обслужва туристи, е източник пак на минимални приходи за политическата класа. Обаче концентрираните многоетажни туристически обекти, веднъж че ще нахранят фирмите-изпълнители и технически поддръжки, след което съществено ще напълнят хазната с най-различни данъци, особено ДДС и акцизи, които са основните приходни пера в бюджета.
Затова, когато анархистите казваме, че премахването на държавната власт трябва да се случи, добавяме, че следва да се откажем и от парично-стоковите отношения, защото преследването на богатство в условията на липса на репресивна и организираща машина ще доведе до още повече произвол и насилие в социално отношение, както и повече ограбване на природата.
А за еколозите, които разчитат на държавната принуда, за да съхранят природата, остава сериозното съмнение, че тласкат обществото към диктатура, но закичена със "зелена" идеология, граничеща с религиозен фанатизъм, култ към "Майката Природа", който заслужава човешки жертвоприношения. По преценка на привилегированите жреци на тази идеология, разбира се.
.
04 януари 2013
Президентско
От позицията на анархизма длъжността президент е излишна, както и всяка друга властническа длъжност. Личността на персонажа, заемащ този пост, няма никакво значение. Като личност този човек има пълната свобода да върши каквото му се струва правилно и справедливо. Но не и да натрапва своята воля на другите хора без тяхното съгласие. И така се връщаме към отричането на пълномощията му в контекста на държавния апарат, отричаме неговия авторитет на властник, връщаме се към отричане на необходимостта този апарат да съществува и да изисква от нас подчинение.
Чисто човешки, лицето Росен Плевнелиев ми е безразлично. Въпреки че имам основания за неприязън заради изказването му за разказа на Елин Пелин “Андрешко” – господинът или не е чел творбата, но осъжда главния й герой, или е чел, но съзнателно заема страната на отрицателния персонаж. В първия случай е глупак, при все формалната му образованост. Във втория – мръсник. Дали обаче президентът е умен мръсник или свестен глупак – с какво се променят нещата?
През последните дни широко се коментират "гафовете" в Новогодишното обръщение на Плевнелиев. Оставам с впечатление, че нарочно се обръща внимание на несъществени неща, за да не се коментира самата реч, която сама по себе си е гаф. В предаване на Дарик радио нарекоха политиката в страната “имитиращ продукт”, казаха, че “това трябва да се промени”, че “трябва да настояваме за промени”.
Не, политиката си е такава. Политика значи завземане, удържане и упражняване на власт. Това винаги става с насилие, включително с лъжи и преструвки – насилие над истината. Образи като министърът на земеделието, който е зает да замазва скандала с една очевидно антисоциална сделка, не са отклонения от нормата. Те са нормата. Няма накъде да се промени, без да престане да бъде това, което е. Чакането на промени, както и настояването (пред кого?!) да станат факт – моля ви се, стига глупости. Политиците няма да променят нищо. Заблудата “да изберем истински слуги на народа” не издържа на критика нито теоретично, нито на практика - откакто съществува представителната демокрация, как така досега никъде не са били избрани “правилните” държавници? Не, промяната е наше пряко дело. Иначе ще има да чакаме до свършека на света, който пропусна да настъпи миналата година.
Затова обсъждането на “гафове” е безплодно занимание. Клюкарско развлечение. Разумното е да се види самата реч.
Водещите в Дарик радио също смятат така. Искат да се коментира самото обръщение. Уви, останаха си с пожеланието. И с патетичната реплика, че “когато президентът говори, слушателите трябва да замръзнем”.
Аз не искам да замръзвам, нито буквално, нито в преносен смисъл. Не страдам от робско почитане на авторитети, при това авторитети поради заеманата от тях длъжност. И не съветвам никого да култивира в себе си нагласа за такова почитание.
Сега да видим какво е рекъл президентът.
Ами... нищо.
Съобщи ни, че “изтичат последните минути на настоящата година”. После направи преглед на отминалите събития – това по-добре го свършиха новинарите и медийните коментатори. Прегледът бе наситен със заклинания от рода на “...трудностите ни направиха по-силни и по-сплотени като народ. На това ни учеше и патриарх Максим, с когото се простихме!”
Дрън-дрън.
“Не трябва да чакаме да свърши кризата или на поредните избори да ни обещаят всичко, а да запретнем ръкави и да си подредим държавата и собствения живот. Ден по ден, заедно и в правилната посока! Защото всички ние искаме да живеем достойно в една уютна и модерна България. Това може да се постигне само със съвместните усилия на милиони българи, които гледат в една посока и споделят общи ценности.”
Колко повече да запретваме тия ръкави (и затягаме колани)? Държавата си я подреждат държавните служители – и тя им осигурява уютен живот. Какви общи ценности можем да имаме с мутри, с лъжци, с крадци на едро? В каква посока имаме да гледаме заедно с тях?!
Президентът не излезе от рамките на баналностите и демагогемите.
“Нека през 2013 г. бъдем по-активни и отстояваме своето право на справедливост и солидарност”.
Ами да го отстояваме я. Ама не “правото”, записано в закони, приети от мерзавци, а свободата си.
Президентът почеса и “националното самочувствие”:
“България е една от най-старите държави в Европа, страна с древна култура, богата история, неповторима природа.”
Олеле. Кой познава дори тази, украсена с митове, история? Къде отива тази култура, къде я има в градския транспорт например, къде личи в опашките и край боклукчийските кофи? На какво заприличва природата? Мъка, мъка, мъка...
“Общества, основани на доверие между хората, в които се помага на тези в нужда, но и се създават възможности за всеки да успее. Нека бъдем трудолюбиви и честни в ежедневието си, да загърбим лошото и самосъжалението, да търсим смисъла и позитивното ... Да обясним на нашите деца, че парите не са цел, а средство за човешко развитие и достоен живот.”
Този човек (милионер, да не забравяме) вярва ли си?
И накрая, когато поздрави избягалите от прелестите на “Родината” сънародници, както и военнослужещите на мисии в чужбина – не му ли хрумна, че и той е съучаствал в създаването на същата обстановка, която породи емигранти и пушечно месо за износ?
Чисто човешки, лицето Росен Плевнелиев ми е безразлично. Въпреки че имам основания за неприязън заради изказването му за разказа на Елин Пелин “Андрешко” – господинът или не е чел творбата, но осъжда главния й герой, или е чел, но съзнателно заема страната на отрицателния персонаж. В първия случай е глупак, при все формалната му образованост. Във втория – мръсник. Дали обаче президентът е умен мръсник или свестен глупак – с какво се променят нещата?
През последните дни широко се коментират "гафовете" в Новогодишното обръщение на Плевнелиев. Оставам с впечатление, че нарочно се обръща внимание на несъществени неща, за да не се коментира самата реч, която сама по себе си е гаф. В предаване на Дарик радио нарекоха политиката в страната “имитиращ продукт”, казаха, че “това трябва да се промени”, че “трябва да настояваме за промени”.
Не, политиката си е такава. Политика значи завземане, удържане и упражняване на власт. Това винаги става с насилие, включително с лъжи и преструвки – насилие над истината. Образи като министърът на земеделието, който е зает да замазва скандала с една очевидно антисоциална сделка, не са отклонения от нормата. Те са нормата. Няма накъде да се промени, без да престане да бъде това, което е. Чакането на промени, както и настояването (пред кого?!) да станат факт – моля ви се, стига глупости. Политиците няма да променят нищо. Заблудата “да изберем истински слуги на народа” не издържа на критика нито теоретично, нито на практика - откакто съществува представителната демокрация, как така досега никъде не са били избрани “правилните” държавници? Не, промяната е наше пряко дело. Иначе ще има да чакаме до свършека на света, който пропусна да настъпи миналата година.
Затова обсъждането на “гафове” е безплодно занимание. Клюкарско развлечение. Разумното е да се види самата реч.
Водещите в Дарик радио също смятат така. Искат да се коментира самото обръщение. Уви, останаха си с пожеланието. И с патетичната реплика, че “когато президентът говори, слушателите трябва да замръзнем”.
Аз не искам да замръзвам, нито буквално, нито в преносен смисъл. Не страдам от робско почитане на авторитети, при това авторитети поради заеманата от тях длъжност. И не съветвам никого да култивира в себе си нагласа за такова почитание.
Сега да видим какво е рекъл президентът.
Ами... нищо.
Съобщи ни, че “изтичат последните минути на настоящата година”. После направи преглед на отминалите събития – това по-добре го свършиха новинарите и медийните коментатори. Прегледът бе наситен със заклинания от рода на “...трудностите ни направиха по-силни и по-сплотени като народ. На това ни учеше и патриарх Максим, с когото се простихме!”
Дрън-дрън.
“Не трябва да чакаме да свърши кризата или на поредните избори да ни обещаят всичко, а да запретнем ръкави и да си подредим държавата и собствения живот. Ден по ден, заедно и в правилната посока! Защото всички ние искаме да живеем достойно в една уютна и модерна България. Това може да се постигне само със съвместните усилия на милиони българи, които гледат в една посока и споделят общи ценности.”
Колко повече да запретваме тия ръкави (и затягаме колани)? Държавата си я подреждат държавните служители – и тя им осигурява уютен живот. Какви общи ценности можем да имаме с мутри, с лъжци, с крадци на едро? В каква посока имаме да гледаме заедно с тях?!
Президентът не излезе от рамките на баналностите и демагогемите.
“Нека през 2013 г. бъдем по-активни и отстояваме своето право на справедливост и солидарност”.
Ами да го отстояваме я. Ама не “правото”, записано в закони, приети от мерзавци, а свободата си.
Президентът почеса и “националното самочувствие”:
“България е една от най-старите държави в Европа, страна с древна култура, богата история, неповторима природа.”
Олеле. Кой познава дори тази, украсена с митове, история? Къде отива тази култура, къде я има в градския транспорт например, къде личи в опашките и край боклукчийските кофи? На какво заприличва природата? Мъка, мъка, мъка...
“Общества, основани на доверие между хората, в които се помага на тези в нужда, но и се създават възможности за всеки да успее. Нека бъдем трудолюбиви и честни в ежедневието си, да загърбим лошото и самосъжалението, да търсим смисъла и позитивното ... Да обясним на нашите деца, че парите не са цел, а средство за човешко развитие и достоен живот.”
Този човек (милионер, да не забравяме) вярва ли си?
И накрая, когато поздрави избягалите от прелестите на “Родината” сънародници, както и военнослужещите на мисии в чужбина – не му ли хрумна, че и той е съучаствал в създаването на същата обстановка, която породи емигранти и пушечно месо за износ?
03 януари 2013
Радиопредаване
Приблизителен преразказ на включването в предаването "1001 защо - ефир Знание": Лабиринти на познанието на радио "Христо Ботев" около 16:00 днес.
Включването стана по повод на статия от блога ми - "Песимистична прогноза за ХХІ век".
Публикувам накуп: онова, което казах, което загатнах и за което не ми стигна време да го кажа.
___________________________________________________________
Защо твърдя, че няма истинска футурология?
Защото е дело на аматьори единаци. Вид самоизява, изкуство, не инструмент за познание на обективния свят. Така прогнозите са силно зависими от личността на твореца, повлияни от негови пристрастия и мироглед.
Причината за това състояние на футурологията се крие в предмета й на дейност.
И така, какво прави тя?
Опростено: анализира какъв е светът в момента, какви са неговите възможности; каква е неговата динамика, накъде върви; и оттук - какви варианти на бъдещето са възможни да се случат.
Когато в средата на историческия ХХ век (1912 - 2008) заработиха футурологични изследователски групи, публикуваните от тях данни не се харесаха на хората с власт и богатство. Проблемът е, че елитите не искат реалната картина на света да е известна и ясна за всички.
Те искат благоприятни за себе си сценарии - публично. Искат оценки на риска, искат стратегии за завладяване и удържане на пазари, начини за манипулиране на масовото съзнание - за тяхна конфиденциална употреба.Искат наукообразно оправдаване на привилегиите, които те ползват - за да ги развяват и да демотивират желанието за промяна.
Затова инвестициите в изследване на бъдещето намаляха драстично. Това уби футурологията като научна система, като колективна работа (колективният подход елиминира субективните грешки). Останалите да съществуват днес "футурологични институти" в действителност работят като PR-агенции.
В най-добрия случай могат да прогнозират появата на технически изобретения, но възможността да се построи нещо в инженерен смисъл не означава, че то ще намери място и употреба в текущата социална обстановка.
През цялата си история, Римската империя не е реализирала сериозен технически напредък - защото е разполагала с роби, не са й били нужни машини. Комбайнът за прибиране на памук е можел да бъде изобретен в началото на ХІХ век, но даже след като се появява в метал, употребата му се спира от наличието на същия този робски, а после и наемен, нископлатен, убийствен труд.
Моята теза е, че ХХ век исторично започва в 1912 и свършва с началото на днешната финансово-икономическа криза - 2008.
Глобализацията е факт. Има ли, няма ли планове и програми за действието "глобализиране" - светът се глобализира сам по себе си. Защото са налице бързи комуникации, бързи средства за придвижване на хора, суровини и изделия, бърза обработка на информацията.
По този начин и кризата се разпространява бързо, става постоянна, глобална характеристика на ХХІ век. Лицето на столетието.
Тенденците за ХХІ век:
1) очаквам все по-забележимо присъствие на бактериалните биотехнологии и нанотехнологиите; това ще се отрази върху производството на хранителни продукти (и тяхното съхранение) и промишлени изделия, добивът на суровини и енергия, рециклирането на отпадъци и качествени промени в здравеопазването.
Петролът и природният газ обаче бавно ще губят своите позиции на енергоносители и средства в конкурентните борби в сферата на икономиката и политиката.
2) развитие на персонализираното производство на основа на обемните принтери - но и опити за ограничаване на тяхната употреба, строго регламентиране какво може да се произвежда. Трудно и бавно ще прогресират самовъзпроизвеждащите се обемни принтери, както и принтерите с висока разделителна способност, особено тези, които боравят с биологичен материал, да печатат храна и органи за трансплантация.
3) ще продължи възходът на комуникационните и информационни технологии: два паралелни свята ("виртуалният" и "реалният") с множество пресечни, а значи и конфликтни, точки. Уреждането на конфликтите отваря перспективи.
4) изброените дотук технически средства ще засилват социалните противоречия, ще нажежават стари напрежения, ще провокират нови, затова усилено ще се търсят алтернативи на господстващите днес икономически и политически модели (капитализъм, държавност). За съжаление, повече внимание ще се обръща върху лъжеалтернативите - варианти на марксизма, религиозна догматика.
5) изостряне на конфликта "глобално - регионално" или "космополитно - национално". Този конфликт има много страни, в това число и "междуособни" сблъсъци, например между глобализацията на елитите и глобализацията на народите, транснационалните корпорации и националните държави, традиционните общности и техните местни елити.
6) още един конфликт ще даде "лице" на текущия век: противоборството на вярата и знанието, ирационалното и рационалното, демагогемите срещу критичната мисъл. Сред опасните демагогеми по-често ще срещаме "екологичните" оправдания и принуда да понасяме нови неудобства, да търпим нови лишения, да даваме още жертви.
Тези тенденции ще се опитват да намерят решения (или ще се носят по течението) на трите основни мегапроблема на човечеството:
А) демогафският парадокс - в развиващите се страни местното население намалява и застарява, в останалия свят расте. Повечето родени през този век хора, поради нерационалното използване на ресурсите и незаинтересоваността на институциите, ще бъдат невежествени и податливи на манипулации.
По този мегапроблем сегашната система няма адекватни решения.
Например, не можем се откажем от ГМО - ще настъпи глад. Да се намалят гърлата бързо? Ще има съпротива.
Да се прилага дългосрочна Програма за постепенно намаляване на населението - кой ще я изпълнява, кой ще я налага? Демократичните режими не се справят с подобна задача, от мандат на мандат разни политически кланове и бизнесът зад тях дърпат в различни посоки.
Остава решението "Диктатура". То не е приемливо. Диктатурите винаги гледат да запазят облагите на своя елит, използват дългосрочните цели като залъгалки.
Б) проблемът с роботизираното производство на материални блага. Още от средата на миналия историческия век малцинство работещи започва да изхранва цялото човечество. Това е факт благодарение на постиженията на науката и техниката. Налице е изобилие, свидетелство за което са данните за изхвърлена продукция: например повече от половината произведени храни се изхвърлят, вместо да се консумират.
Тъмната страна на автоматизацията: хората остават без работа, значи без доходи. Как ще купуват продукцията на автоматизираните предприятия?
Изходът е продукцията да се раздава според потребностите, не според платежоспособността, но това противоречи на капитализма с неговото заклинание, че "няма безплатен обяд".
В същото време конкуренцията между производителите мотивира развиване на техниката защото използването на низкоплатен труд става проблемно - поражда социално напрежение и правителствата на страните с евтина работна ръка се принуждават да вземат мерки за вдигане на доходите, за да избегнат бунтове. Бунтовете не могат да се смазват до безкрай, в един момент стават толкова масови, че сами смазват репресивната машина на държавата.
В) Забатачване на ресурсите (екологични кризи). Например:
* нужни са ви дърва, сечете по края на гората, задръствате си пътя навътре с високи пънове, израснали храсти, зарязани клони от сечта; схемата на добива затруднява следващото добиване;
* вадите картофи, но хвърляте изкопаната пръст върху неразровената леха; така всяко следващо вадене отнема повече време и сили;
* берете гъби, но варварски ги изтръгвате - унищожавате мицела, но на негово място поникват отровни; ресурсът "гъби" не е изчерпан, обаче без допълнителна преработка той е безполезен.
Отнесете тези примери към въздуха, водата, земята - и получавате отговор защо ресурсите уж "намаляват". Не, не намаляват. Не се изпаряват в космическото пространство. Забатачват се, защото икономическият модел на капитализма другояче не действа. Приказките за "ограничеността" и "намаляването" служат за оправдание прилагането на същите вредни икономически модели да продължава, като тези модели изискват политическата закрила и логистика на държавата.
Защо прогнозата ми е "песимистична"?
Защото масово ни се натрапва привидно лесният подход - реформиране на господстващата системата, и то от позицията на вярата (че това е възможно, че е "най-доброто"), не на трезвия анализ (че реформите винаги стигат до задънена улица, до козметика, защото привилегированите класи се стремят да запазят текущото, изгодно им състояние на системата непроменено в същността си).
Важните промени винаги стават революционно - или пред заплахата от революция.
Ако използваме методиката на Арнолд Тойнби, ще видим, че пред човечеството стои грандиозно предизвикателство (трите мегапроблема с всичките им следствия и странични гордиеви възли). Не го ли преодолеем - започва необратим упадък. Катастрофа.
Метафорично (мога да си го позволя, защото не съм учен, а писател) това предизвикателство прилича на много дълбока, но относително тясна пропаст. С препълзяване, тоест с реформиране, не става да се преодолее, нужен е скок.
Скокът е радикалната промяна. Но скок с отворени към действителността очи. Не затворени, нито замъглени от вярата в чудеса, в обещания на управници, в "нов шанс" за провалени практики.
Ала изгледите за масово осъзнаване на нуждата от такъв скок са скромни. Твърде големи сили стоят насреща, твърде силна е тяхната "пета колона" вътре в мнозинството от хората - страхът. Твърде лесно вирее ирационалното мислене, твърде грижливо се култивира да си остане такова.
Затова прогнозата е песимистична.
Но пък... кой знае?
Оптимистичната би била Програма за Социална революция с рационално и нравствено определени цели.
------------
ето това бих казал (че и отгоре), ако предаването би било само за мен, милия ;)
Какво обаче успях да кажа - чуйте записа от интернет-радио "Е.Р.А."
Благодаря за вниманието
.
Включването стана по повод на статия от блога ми - "Песимистична прогноза за ХХІ век".
Публикувам накуп: онова, което казах, което загатнах и за което не ми стигна време да го кажа.
___________________________________________________________
Защо твърдя, че няма истинска футурология?
Защото е дело на аматьори единаци. Вид самоизява, изкуство, не инструмент за познание на обективния свят. Така прогнозите са силно зависими от личността на твореца, повлияни от негови пристрастия и мироглед.
Причината за това състояние на футурологията се крие в предмета й на дейност.
И така, какво прави тя?
Опростено: анализира какъв е светът в момента, какви са неговите възможности; каква е неговата динамика, накъде върви; и оттук - какви варианти на бъдещето са възможни да се случат.
Когато в средата на историческия ХХ век (1912 - 2008) заработиха футурологични изследователски групи, публикуваните от тях данни не се харесаха на хората с власт и богатство. Проблемът е, че елитите не искат реалната картина на света да е известна и ясна за всички.
Те искат благоприятни за себе си сценарии - публично. Искат оценки на риска, искат стратегии за завладяване и удържане на пазари, начини за манипулиране на масовото съзнание - за тяхна конфиденциална употреба.Искат наукообразно оправдаване на привилегиите, които те ползват - за да ги развяват и да демотивират желанието за промяна.
Затова инвестициите в изследване на бъдещето намаляха драстично. Това уби футурологията като научна система, като колективна работа (колективният подход елиминира субективните грешки). Останалите да съществуват днес "футурологични институти" в действителност работят като PR-агенции.
В най-добрия случай могат да прогнозират появата на технически изобретения, но възможността да се построи нещо в инженерен смисъл не означава, че то ще намери място и употреба в текущата социална обстановка.
През цялата си история, Римската империя не е реализирала сериозен технически напредък - защото е разполагала с роби, не са й били нужни машини. Комбайнът за прибиране на памук е можел да бъде изобретен в началото на ХІХ век, но даже след като се появява в метал, употребата му се спира от наличието на същия този робски, а после и наемен, нископлатен, убийствен труд.
Моята теза е, че ХХ век исторично започва в 1912 и свършва с началото на днешната финансово-икономическа криза - 2008.
Глобализацията е факт. Има ли, няма ли планове и програми за действието "глобализиране" - светът се глобализира сам по себе си. Защото са налице бързи комуникации, бързи средства за придвижване на хора, суровини и изделия, бърза обработка на информацията.
По този начин и кризата се разпространява бързо, става постоянна, глобална характеристика на ХХІ век. Лицето на столетието.
Тенденците за ХХІ век:
1) очаквам все по-забележимо присъствие на бактериалните биотехнологии и нанотехнологиите; това ще се отрази върху производството на хранителни продукти (и тяхното съхранение) и промишлени изделия, добивът на суровини и енергия, рециклирането на отпадъци и качествени промени в здравеопазването.
Петролът и природният газ обаче бавно ще губят своите позиции на енергоносители и средства в конкурентните борби в сферата на икономиката и политиката.
2) развитие на персонализираното производство на основа на обемните принтери - но и опити за ограничаване на тяхната употреба, строго регламентиране какво може да се произвежда. Трудно и бавно ще прогресират самовъзпроизвеждащите се обемни принтери, както и принтерите с висока разделителна способност, особено тези, които боравят с биологичен материал, да печатат храна и органи за трансплантация.
3) ще продължи възходът на комуникационните и информационни технологии: два паралелни свята ("виртуалният" и "реалният") с множество пресечни, а значи и конфликтни, точки. Уреждането на конфликтите отваря перспективи.
4) изброените дотук технически средства ще засилват социалните противоречия, ще нажежават стари напрежения, ще провокират нови, затова усилено ще се търсят алтернативи на господстващите днес икономически и политически модели (капитализъм, държавност). За съжаление, повече внимание ще се обръща върху лъжеалтернативите - варианти на марксизма, религиозна догматика.
5) изостряне на конфликта "глобално - регионално" или "космополитно - национално". Този конфликт има много страни, в това число и "междуособни" сблъсъци, например между глобализацията на елитите и глобализацията на народите, транснационалните корпорации и националните държави, традиционните общности и техните местни елити.
6) още един конфликт ще даде "лице" на текущия век: противоборството на вярата и знанието, ирационалното и рационалното, демагогемите срещу критичната мисъл. Сред опасните демагогеми по-често ще срещаме "екологичните" оправдания и принуда да понасяме нови неудобства, да търпим нови лишения, да даваме още жертви.
Тези тенденции ще се опитват да намерят решения (или ще се носят по течението) на трите основни мегапроблема на човечеството:
А) демогафският парадокс - в развиващите се страни местното население намалява и застарява, в останалия свят расте. Повечето родени през този век хора, поради нерационалното използване на ресурсите и незаинтересоваността на институциите, ще бъдат невежествени и податливи на манипулации.
По този мегапроблем сегашната система няма адекватни решения.
Например, не можем се откажем от ГМО - ще настъпи глад. Да се намалят гърлата бързо? Ще има съпротива.
Да се прилага дългосрочна Програма за постепенно намаляване на населението - кой ще я изпълнява, кой ще я налага? Демократичните режими не се справят с подобна задача, от мандат на мандат разни политически кланове и бизнесът зад тях дърпат в различни посоки.
Остава решението "Диктатура". То не е приемливо. Диктатурите винаги гледат да запазят облагите на своя елит, използват дългосрочните цели като залъгалки.
Б) проблемът с роботизираното производство на материални блага. Още от средата на миналия историческия век малцинство работещи започва да изхранва цялото човечество. Това е факт благодарение на постиженията на науката и техниката. Налице е изобилие, свидетелство за което са данните за изхвърлена продукция: например повече от половината произведени храни се изхвърлят, вместо да се консумират.
Тъмната страна на автоматизацията: хората остават без работа, значи без доходи. Как ще купуват продукцията на автоматизираните предприятия?
Изходът е продукцията да се раздава според потребностите, не според платежоспособността, но това противоречи на капитализма с неговото заклинание, че "няма безплатен обяд".
В същото време конкуренцията между производителите мотивира развиване на техниката защото използването на низкоплатен труд става проблемно - поражда социално напрежение и правителствата на страните с евтина работна ръка се принуждават да вземат мерки за вдигане на доходите, за да избегнат бунтове. Бунтовете не могат да се смазват до безкрай, в един момент стават толкова масови, че сами смазват репресивната машина на държавата.
В) Забатачване на ресурсите (екологични кризи). Например:
* нужни са ви дърва, сечете по края на гората, задръствате си пътя навътре с високи пънове, израснали храсти, зарязани клони от сечта; схемата на добива затруднява следващото добиване;
* вадите картофи, но хвърляте изкопаната пръст върху неразровената леха; така всяко следващо вадене отнема повече време и сили;
* берете гъби, но варварски ги изтръгвате - унищожавате мицела, но на негово място поникват отровни; ресурсът "гъби" не е изчерпан, обаче без допълнителна преработка той е безполезен.
Отнесете тези примери към въздуха, водата, земята - и получавате отговор защо ресурсите уж "намаляват". Не, не намаляват. Не се изпаряват в космическото пространство. Забатачват се, защото икономическият модел на капитализма другояче не действа. Приказките за "ограничеността" и "намаляването" служат за оправдание прилагането на същите вредни икономически модели да продължава, като тези модели изискват политическата закрила и логистика на държавата.
Защо прогнозата ми е "песимистична"?
Защото масово ни се натрапва привидно лесният подход - реформиране на господстващата системата, и то от позицията на вярата (че това е възможно, че е "най-доброто"), не на трезвия анализ (че реформите винаги стигат до задънена улица, до козметика, защото привилегированите класи се стремят да запазят текущото, изгодно им състояние на системата непроменено в същността си).
Важните промени винаги стават революционно - или пред заплахата от революция.
Ако използваме методиката на Арнолд Тойнби, ще видим, че пред човечеството стои грандиозно предизвикателство (трите мегапроблема с всичките им следствия и странични гордиеви възли). Не го ли преодолеем - започва необратим упадък. Катастрофа.
Метафорично (мога да си го позволя, защото не съм учен, а писател) това предизвикателство прилича на много дълбока, но относително тясна пропаст. С препълзяване, тоест с реформиране, не става да се преодолее, нужен е скок.
Скокът е радикалната промяна. Но скок с отворени към действителността очи. Не затворени, нито замъглени от вярата в чудеса, в обещания на управници, в "нов шанс" за провалени практики.
Ала изгледите за масово осъзнаване на нуждата от такъв скок са скромни. Твърде големи сили стоят насреща, твърде силна е тяхната "пета колона" вътре в мнозинството от хората - страхът. Твърде лесно вирее ирационалното мислене, твърде грижливо се култивира да си остане такова.
Затова прогнозата е песимистична.
Но пък... кой знае?
Оптимистичната би била Програма за Социална революция с рационално и нравствено определени цели.
------------
ето това бих казал (че и отгоре), ако предаването би било само за мен, милия ;)
Какво обаче успях да кажа - чуйте записа от интернет-радио "Е.Р.А."
Благодаря за вниманието
.
Абонамент за:
Публикации (Atom)