ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ

Пряката демокрация означава, че гражданите сами, изключително по своя воля и инициатива, без диктат отгоре или “отстрани”, без съобразяване с външни норми и интереси, заедно преодоляват възникнали проблеми, решават засягащите ги като общност задачи, регулират нормите на отношенията помежду си. За целта те създават временни или постоянни институции, чиято дейност контролират, чийто състав всеки момент могат да сменят, които след решаване на поставените им от Общо гражданско събрание (то може да функционира и като интернет-форум) задачи или при незадоволителна работа се разпускат. Общото гражданско събрание определя правилата на съвместно погаждане, рамките на допустимото поведение, насоките за развитие.
Пряката демокрация най-добре работи в малки групи - 50, 200, 1000 души. В такива групи по-лесно се постига консенсус или наистина приемлив за всеки индивид компромис. Лесна е и процедурата по общо гласуване, резултатите са прозрачни и се знаят мотивите, целите и последиците от приетото решение. Когато има консенсус, логично е да няма нарушения, следователно липсва необходимост от нарочна принуда, от институции за надзор и репресии. Тоест “демо-крацията” (власт на народа) се превръща в НАРОДНО САМОУПРАВЛЕНИЕ, практика, различна от властта, винаги изискваща принуда. Намалява или на дело изчезва “вечното” противопоставяне между личността и обществото, защото 1) никой не говори от името на групата, освен самата нея; 2) всичко, което засяга един-двама души, се решава лично от тях и никой друг. Още повече, че самото понятие “общество” означава повече ВРЪЗКИТЕ, отношенията между личностите, отколкото механичното название на голяма група хора.
И понеже мащабите на най-висок социален и всякакъв друг КПД (коефициент на полезно действие) на пряката демокрация (народното самоуправление) са малки, работещият структурен модел за една област, страна, регион, континент и целия свят е ФЕДЕРАЛИЗМЪТ. Така както в самоуправляваща се общност колективът (групата) е съставен от еднакво свободни във волеизявлението и действията си личности, така и федерацията представлява колектив от еднакво свободни колективи (групи). Спойката между общностите в една федерация е Свободният договор: основните принципи на взаимодействие, конкретни локални особености, преки връзки между отделни групи, както и самостоятелно федериране на части от тези групи. Общностите тогава не са изолирани помежду си, а се припокриват, но всяка съхранява своята автономност относно избора как да живее, без това да води до конфликти. Конфликтите се изглаждат и дори предотвратяват на Общи граждански събрания или чрез преки споразумения между опонентите, а на федеративно ниво - на Общи събрания на регионални и по-широки федеративни съвети. Постоянните задачи изискват координационни институции, които пак не са власт, защото стриктно изпълняват волята на своите общности (иначе ги сменят начаса) и предлагат решения, които се одобряват пак от същите общности - пряко и без привилегировани посредници (било те специалисти, било просто амбициозни лидери с претенции за всичкологична компетентност). Разбира се, мнението на специалисти в дадена област (тези специалисти са пак една общност или федерация от групи съмишленици, школи ако щете) се взема под внимание, но решението винаги трябва да е колективно, доколкото то засяга колективни интереси и начин на живот. Което е и силен мотив за самообразование, за разширяване на мирогледа на всеки отделен човек - и щом такава потребност има, федерациите ще се погрижат да създават благоприятни условия за това, осигурявайки свободно време, инструктори, материална база, нужните информационни масиви.
Последица от федерирането в мащаба на цели народи е обезсмислянето на държавните граници, защото човешките и природните проблеми и предизвикателства не се разделят от линии по картата. Мястото на съседство на различни езиково-културни групи е място на общи проблеми, които трябва да се решават на място, а общите усилия ще спомагат за реално добросъседство, ще намалят напреженията, ще излекуват историческите рани, на които кой знае защо ни задължават да сме “верни” (т.е. да мразим съседа си за причинени от неговия дядо на нашия дядо обиди, притеснения, щети, я реални, я измислени).
Всичко това звучи прекрасно, но има едно обстоятелство, което “сипва пясък в механизма” на пряката демокрация. Народното самоуправление се затруднява от стопанската конкуренция (кой печели), от правото на собственост (кой владее), от начина на производство на блага (кой работи, кой командва), от схемата на разпределение на тези блага (кой колко и какво получава). Тези фактори, които всъщност са един (моделът “капитализъм”), неизбежно ще препятстват консенсуса. Социално разслоеното по доходи, начин за получаването им и притежавано имущество гражданство не може да се споразумее, освен по най-най-общи неща, изразени с често кухи лозунги, които на всичко отгоре се възприемат по различен начин от различните слоеве.
(Например “свобода, равенство, братство” се тълкува по най-противоречиви начини от работник, селянин, полицай, бизнесмен, чиновник, политик)
Именно поради несъвместимостта на интереси възниква нужда от упълномощен арбитър, който обаче има собствени интереси като обществен слой и затова не е безпристрастен - държавата. Комплекс от институции, на теория създаден да принуждава различните слоеве да правят взаимни отстъпки с цел избягване на конфликти, а на практика заемащ страната на по-имотните, по-богатите, по-агресивните, защото техните данъци и подкупи хранят служителите в институциите. Хем заема страна, хем не забравя и себе си, за да не се превръща в съвсем покорен слуга на богатите (от което идва практиката на бюрократичните диктатури). И след като в модела на пряката демокрация се появява държава, колкото и ограничена да е тя в пълномощията си, народовластието вече е кастрирано. Богатите имат всички възможности (даже и при хипотетичното отсъствие на държавен апарат) да осъществят със средствата си манипулиране на обществените решения, да окажат икономическа принуда, да подкупят, да финансират репресивни мерки. Дори да липсва официална държава, налице е ефективна власт (собственичеството), която свежда предимствата на прякото самоуправление до минимум. И само от традициите и сдържаността на имотните групи зависи добруването на мнозинството от гражданите.
Утре ако им скимне, могат да уморят от глад “излишните” (безработните, инвалидите, малцинствата).
Затова пряката демокрация е длъжна да контролира самата собственост, производството и разпределението, също както взема другите решения - чрез общи събрания, федериране на сдружения на производителите и на потребителите. Съвместно владеене на собствеността в интерес на всеки и всички, без привилегии, без дискриминация, с оглед на реалните индивидуални нужди. По този начин рязко намаляват или изчезват поводите за противопоставяне между хората, консенсусът става възможен, атмосферата на солидарност и взаимопомощ позволява всекиму да бъде свободен, без да накърнява свободата на ближни и далечни му люде. Конкуренцията остава единствено в сферата на идеите и мненията, които се борят да убедят гражданите в своята полезност и необходимост, вместо да се налагат чрез сила или нагласени обстоятелства. Такъв модел на владеене и стопанисване на територия, ресурси, инфраструктура, средства за производство, съхранение и рециклиране, мрежа за разпределение, предоставяне на услуги (включително здравни и образователни), информационни масиви - този модел е бил възможен с технологичната база още преди 100 години, камо ли сега с напредналите автоматизация, комуникации и обработка на информация. Липсата на конкуренция (борба за пазари) води до икономисване на ресурси, дава възможност за планирано производство без огромни излишъци (днес в света се похабява повече от половината произведена храна, като при това стотици милиони недояждат, а милиони умират от глад), за които после да се търси начин за рециклиране или да се отделя място за изхвърляне. Планирането, както всичко друго в “света на пряката демокрация”, става отдолу нагоре: общностите потребители поръчват нужните изделия, поддръжка и услуги, федерациите на производителите си разпределят работата и я извършват с поисканото качество, количество и в заявения срок. При това между производители и потребители се води постоянен диалог по въпросите на оптимизиране, замяна, съобразяване с обективни ограничения. И понеже производителите на едно са потребители на друго и обратно, съществува взаимно разбиране и обвързаност без използвачество.
Естествено, когато някакъв потребителски продукт или услуга е в изобилие, разпределянето му става безусловно и без ограничения (освен доброволните, по лично убеждение или предпочитание) на индивидуалната консумация.
(Сравнете днешната ситуация с електроенергията в България: свръхпроизводство на ток... и високи сметки, ограничено потребление, като мярка за “стабилизиране” - изключване на скъпо построени и модернизирани генераторни мощности. От гледна точка на капиталистическите икономисти всичко е наред, те и либерализация на цените даже искат, но по логиката на здравия разум - апотеоз на абсурда.)

Това е пряката демокрация + обществена собственост. Накратко - АНАРХИЯ. Именно такова устройство на обществото предлага анархизмът. Прудон преди повече от 150 години е заложил на сътрудничеството, свободния договор и федерализма; Бакунин (съавтор на програмата на БРЦК) повече е обръщал внимание на начините за построяване на такова общество по революционен път (защото еволюционният дава предимство на привържениците на съществуващия строй, който им предоставя облаги тук и веднага, сред тези облаги е и психологическото усещане за собствена важност, превъзходство над останалите хора - избиване на комплекси с една дума), пак той решително откъсва анархизма от доктрините на Маркс, според който “социализмът” е просто държавен капитализъм (всесилна социална държава, която е собственик на всички ресурси, включително трудовите - тоест населението); Кропоткин довършва модела към началото на ХХ век и го формулира като “анархически комунизъм” (самият Маркс и марксистите не са описали как би могло да изглежда комунистическото общество, просто защото държавният капитализъм им е бил напълно достатъчен и партийно изгоден). През изминалия вече век други теоретици на анархизма са доказали принципната приложимост на модела на Кропоткин в съвремието, защото модерните технологии само улесняват реализацията му.
Единствената пречка пред тази реализация е капитализмът с нужната му като бияч и администратор държава (партии, бюрократични институции, репресивен апарат). Както и пречката, заложена от идеолозите на капитализма и държавността в масовото съзнание, че "нищо по-добро не е измислено". При това държавата и бизнесът активно се съпротивляват на промените – било като действие, било като мислене, без да се колебаят прилагат официални и мутренски репресии, засипват хората с лъжи и полуистини (една от които е представянето на сегашната “демокрация” като нещо повече от фактическото “народът царува на хартия, управляват го неговите самонатрапени избраници, при това без да го питат за нищо – само му искат гласа на изборите”).
И сега, след поредните избори, гледайки какво е станало и какво предстои, страхувайки се да си признаеш колко сили и надежди си похабил напразно, помисли за какво си струва наистина да пожертваш времето си и какво да предпочетеш, което е полезно ЛИЧНО за теб и за твоите емоционално и интелектуално близки хора.

.

Изборите - два съвета.

Съвет първи: не гласувай. Ако искаш да покажеш все пак, че не ти е все едно - пусни нарочно невалидна бюлетина. Макар че - пред кого ще покажеш? Властта не я интересува какво мислиш, интересува я какво правиш, а трябва да правиш онова, което тя нарежда. Иначе - мисли си каквото искаш, стига да не го приказваш гръмко.
Съвет втори: продай гласа си - ама наистина скъпо. Властта служи за печелене на пари. Парите дават власт. Заради това е цялото натискане на партиите да управляват народа - както се управлява дойна крава. С тази разлика, че кравите поне ги пасат, чистят им, грижат се за тях. "Грижите" обаче на коя да е държава за поданиците винаги е по-малка от плановете й за издояване.
И щом те подтикват да им дадеш гласа си, който после ще осребрят на твой гръб - нека си платят. Така че да ти стигне да си платиш вересията в селската бакалия, сметките за тока и да му удариш един купон като за последно - нищо чудно наистина да ти е за последно, понеже след изборите правителството ще те изтупа като брашнян чувал, за да си върне инвестициите, и то с лихва.
А ако ти е писнало да те тупат - купи си пушка или две с парите, взети от партийците. И като дойдат да си вземат лихвата - дай им я в олово и бъди щедър.

Ако обаче смяташ, че си ДЛЪЖЕН да си дадеш гласа безплатно, не се сърди после, че са те изиграли отново. Властта е враг. Няма да ти върне жеста, освен ако не се включиш в нея. Ама местата там са ограничени, колкото и да се буташ - не е сигурно, че ще те пуснат на софрата. И пак ще си патиш, подлъган от демагогемата "по-добро не е измислено". ТЕ не са измислили, а ти не си по-глупав от тях, колкото и да ти го натякват.

.